— А сега защо не поизлезете с Макс, за да ти обясни нещата? — все така тихо предложи Шанк.
Макс безмълвно я поведе към вратата. Тя бе смаяна, болеше я и не се възпротиви. В коридора се обърна. Шанк запали нова цигара и хвърли кибритената клечка върху персийския килим.
6.
Самюъл Адамс Труит може да беше станал съдия във Върховния съд, но у дома той хвърляше боклука и разхождаше кучето — червеникавокафяв мелез между ретривър и овчарка. Името му беше Сопчопи, накратко Соп. Съдията често се препираше със съпругата си Кони — жена с благородна осанка и остър ум. На равни интервали през последните години съдията й правеше тест на кръвта и й биеше инжекции „Пергонал плюс“ точно в пет сутринта, с цел да се увеличи производството на яйцеклетки, така че с помощта на специалиста по изкуствено оплождане, чашката на Петри и божествената намеса двамата да могат да станат родители.
За съжаление оплождането „инвитро“ не бе сполучливо. След ултразвуковите процедури, след всички лекарства, които предизвикваха хаотични странични ефекти в поведението на Кони, след часовете, прекарани в кабинета, когато държеше ръката й, докато преглеждаха с ендоскоп яйчниците й, след иглите, с които внасяха оплодените яйцеклетки в матката — нищо.
За известно време, поне според Труит, тези занимания ги свързваха. Те бяха от малкото останали общи теми и интереси. Смееха се заедно на неудобството, което изпитваше Труит, когато минаваше през пълната с подозрителни жени чакалня на гинекологичното отделение и изчезваше в стаята за почивка, за да мастурбира над една пластмасова чашка.
— Как беше? — питаше го тя.
— Ръцете ми бяха студени — отвръщаше той. — Наложи се сестрата да ми помогне.
Кони му бе показвала стотици мостри от тапети, лентички, оцветени с различни бои, и фотоси от „Аркитекчъръл Дайджест“, когато обмисляха наредбата на детската стая. Сам не можеше да различи басма от кретон и като ерген няколко години бе използвал за завеси парчета от стари чаршафи, но проявяваше интерес към митичната детска стая за митичното бебе, защото това караше Кони да се чувства щастлива.
Но по-късно, след като Кони многократно не можа да постигне целта си, след главоболието и гаденето, след изпълнените с възторг надежди, последвани от дълбоко отчаяние, след като бяха платени медицински сметки за повече от двадесет хиляди долара, вече не говореха толкова често за бебета и бебешки люлки. Настроението на Кони стана непредсказуемо. Можеше да избухне в плач при вида на бременна жена или да се смее истерично в неподходящ момент.
Труит знаеше, че е ходила на лекар този ден, за да провери дали последната имплантация на оплодени яйцеклетки, наричана на жаргон „преембрио“ от доктор Колстоун, е дала резултат.
„Господи, дано да е бременна!“
Сам Труит искаше да бъде баща. Искаше Кони да бъде щастлива, искаше да запазят брака си. И трите неща бяха в опасност.
Току-що бе напъхал издута торба с боклук в пластмасовия контейнер на тротоара, бе разходил Соп, бе го нахранил и изчеткал и му каза колко съжалява, че в околността няма птици, които да преследва.
Труит отвори вратата на черната желязна ограда, която водеше към онова, което наричаха свой преден двор. Бе един правоъгълник, обрасъл със суха трева, не по-голям от единично гробно място. На една пресечка от тях бе изкуственият канал „Охайо“, където туристите караха лодки или се разхождаха или тичаха по пътеката с гигантски платани и върби.
Тясната градска къща бе широка само осем метра, с пет метра по-къса от полета на топката, когато я подаваше нападателят, но пък се извисяваше на три етажа. Кони я наричаше „кутията за обувки“.
И все пак се намираше в Джорджтаун, точно там, където тя искаше да живее! В Джорджтаун бе живяло семейството й по времето, когато баща й бе сенатор от Кънектикът. Къщата на сенатора бе три пъти по-голяма от тяхната, но навремето имотите са били по-евтини, а наследството на майка й бе осигурило на баща й не само кариерата, но и начин на живот, доста по-различен от този, който можеха да си позволят избраниците в Сената.
Труит изкачи двата реда стъпала до спалнята, обзет от силно желание да разбере какво е станало на прегледа, но в същото време и доста изнервен. Тя седеше пред тоалетката, гримираше се и очевидно не забелязваше присъствието му.
„Щом мълчи, значи ли това, че е бременна? Не! На съпруга не е разрешено да прави неблагоприятни заключения само защото жена му отказва да даде показания.“