На тридесет и осем години Кони бе пленителна жена с изящна фигура, а маниерите и стойката й говореха за отлично възпитание и скъпо струващо образование. Труит направи стъпка встрани, за да я заобиколи, без да бутне лакътя й.
— У дома имах своя собствена стая — заяви тя вместо поздрав, сякаш бе прочела мислите му за тесните граници на градската им къща.
„У дома.“
Домът беше в Уолтам, Масачузетс. Домът беше там, където бяха похарчили стотици долари за не напълно щастливия си брак. Домът не беше тук, където живееха в момента.
— Живеем в края на деветдесетте — отвърна той. — На мода са малките жилища. Прочетох го в „Ю Ес Ей Тудей“.
— Сам, ти не четеш „Ю Ес Ей Тудей“.
Тя не отделяше поглед от огледалото и мажеше устните си с някаква лъскава течност. Какво ли бе станало с обикновеното червило? Той не беше в крак с дамската мода. Би могъл да каже какво е закусвал Том Пейн в деня, когато е написал „Това са времена, които подлагат на изпитание човешките души“, но не бе забелязал какъв е тоалетът, с който миналата събота жена му беше в „Кенеди Сентър“, където по случайност бяха гледали пресъздаването на пиеса от 1776 година. Не би могъл да каже и имената на двете двойки нейни, не негови приятели, с които „бяха споделили“, по нейните, а не по неговите думи, вечерята след представлението. Той заобиколи леглото и отвори вратата на онова, което брокерът на недвижими имоти бе нарекъл „вграден шкаф“. Там не се побираха дрехи на хора, чиито рамене бяха по-широки от стандартно приетите. Дрехите на Кони заемаха нейната и по-голямата част от неговата половина. Той се съблече и остана по бельо, разбута няколко от роклите за коктейл и окачи костюма си. Обзет от клаустрофобия, Труит нямаше желание да заобиколи Кони с танцовата стъпка на Емит Смит, така че приседна на ръба на леглото, върху покривката, изпъстрена с рози и зюмбюли, и погледна жена си в огледалото. Накрая не издържа и попита:
— Какво стана днес?
— Обядвах със Стефани. — Очите й срещнаха неговите в стъклото.
„Възражение! Не е отговор. Ваша Чест, моля наредете на свидетеля да отговори на въпроса!“
— Строят павилион за гости в задния си двор — продължи Кони.
Труит обмисли новината. Как трябваше да отговори един съпруг на съобщението на жена си, че сестра й прави павилион за гости в задния двор на атрактивната си къща, чиято стойност надвишава два милиона долара? Че ще бъде прекрасно допълнение към ваната за хидромасаж „Джакузи“, басейна и сауната? Че е прекрасно да си съпруга на лобист, чиито претенции за слава се основават само на факта, че е зет на бивш сенатор, и това му осигурява осемстотин и петдесет хиляди долара годишно, пет пъти повече от заплатата на съдия във Върховния съд?
— Павилионът е хубаво нещо — предпазливо изрече той.
— Показа ми плана. Има газов грил, микровълнова печка, голям хладилник, плюс машина за сладолед и мокър бар с два крана за бира.
„Защо протака толкова? Ще бъда ли баща, или не?“
— И без увеселително влакче?
— Не е нужно да бъдеш саркастичен — каза тя. — Нито сноб.
— Какво?!
— Отвратителен сноб.
— Какво искаш да кажеш? Че гледам отвисоко на хора, които са по-добри от мен?
— Не, ти гледаш отвисоко на хора, които постигат цели, които ти намираш за… — тя замълча в опит да намери точните думи — … непоследователни или фриволни.
— Отправям молба. Признавам се за виновен. Каква е присъдата при повторно нарушение?
— Живот! Без право на обжалване.
Труит с удоволствие се засмя. Това беше старата Кони. Животът им наподобяваше фехтовка с непрестанно кръстосващи се шпаги. Понякога той копнееше за миналите дни, когато двамата се смееха и се състезаваха в остроумие. Обикновено печелеше Кони.
Той гледаше как жена му вдигна нагоре косата си в невъобразима купчина, която закрепи с няколко сребърни шноли. Обикновено Кони носеше косата си спусната от двете страни на главата и приличаше на студентка в колеж. А сега, с вдигната коса, имаше величествен вид — като принцеса; с дълъг и слаб врат, издадени скули и безукорна, гладка като порцелан кожа.
Той се замисли над същността на отношенията им. Обичаше ли я? Може би не изпитваше изпепеляваща страст, но в живота им още имаше грижа и привързаност, а понякога — и топлота.
Сам Труит срещна Констанс Парам в третия й семеен дом — една лятна вила в Нантъкет. Труит беше асистент по право в Харвард, без особени интереси в политиката, но изпитваше неприязън към повечето назначени от Рейгън федерални съдии. Сенаторът Лоуел Парам бе демократ, председател на Законодателната комисия, и след като бе прочел една от филипиките на Труит в „Ню Рипъблик“, започна да го кара да съставя въпроси за назначените юристи, за които се предполагаше, че са неквалифицирани.