Макар че Труит не бе съзерцателен тип, той се замисли за силите, които го свързваха с Кони. Констанс Парам бе с осем години по-млада от него и когато се запознаха, се дипломираше по история на изкуствата. Спомняше си мигновеното привличане, което изпита, щом видя дръзката брюнетка с бърза мисъл и смъртоносен език. Тя бе наследила англосаксонските черти на майка си, имаше високо чело и бе получила в дар от баща си веселия смях и интелигентността му. Кони издържаше на мартини, говореше умно и биеше повечето мъже на тенис.
Като се връщаше назад в спомените си Труит си даваше сметка, че се е влюбил в семейството. Сенаторът беше либерал, но не беше лигльо. Бе възпитаник на Харвард, обичаше да ловува, да лови риба и да пие бърбън. Съпругата му бе потомка на пуритани от Масачузетс, които бяха натрупали богатството си в текстилни фабрики в Ню Ингланд и бяха проявили предвидливостта да вложат парите си в имоти в Аризона преди бизнесът им да отстъпи в надпреварата с чужденците. Алис Парам обожаваше съпруга си, а той отвръщаше на обичта й с уважение и привързаност. Констанс Парам бе израснала сред богатство и привилегии; бе учила в Европа по специалност, която изискваше да пребивава в Париж, и бе живяла сред безкрайна върволица от ухажори от семействата на Кабът, Лодж и Кенеди. И нито един Труит!
— Ще бъде добре за децата.
— Какво?
— Машината за сладолед. Може би и крановете за бира, доколкото знам.
— Какво имаш предвид? — Кони бе разгневена.
— Само че павилионът е добро решение за децата на сестра ти, нашите племенници — малкия русокос взвод добре гледани завоеватели от Вирджиния.
Всъщност бяха само четири, всички със скоби на зъбите, всички в частни училища. Всеки имаше собствени коне в собствени обори. Частните учители сами по себе си бяха поразителни. Харолд Белоус, зет му, имаше имение от триста и двадесет декара във Вирджиния. В основата на просторната къща имаше кръчма в английски стил — с оцветени стъкла и дървена ламперия, свалена от една кръчма в Котсуолдс. За Труит тя въплъщаваше грозната същност на американското печалбарство. Мебелировката бе взета от място, където се бяха забавлявали жителите на цяло селище, а сега до стария дървен бар, покрит с многобройни петна от разливана бира, присядаха, и то рядко, свръхзадоволени апологети на производителите на захар или петрол и — Бог да им е на помощ! — производители на оръжие.
— Ти ме нападаш — каза сърдито Кони.
— Какво?! Как?
— Напомняш ми недостойно и малодушно, че аз не мога да имам деца, че тръбите ми са съсипани, но твоята сперма е върховна. Ти си първокласна американска машина за производство на сперма със съпруга, която не може да зачене.
„О, не! Господи, не!“
Сърцето му спря. Тя бе отговорила на въпроса на деня, на цялото десетилетие, на живота им. Той приближи тоалетката и я прегърна. Раменете й бяха студени като парчета лед.
— Кони, съжалявам. Много съжалявам.
Тя срещна погледа му в огледалото.
— Ако наистина съжаляваше, нямаше да използваш децата на Стефани, за да ме унижиш.
Той се запита дали във всеки брак има по някоя незаздравяваща рана.
— Не съм. Само поведох разговор за разглезените ни племенници и проклетия павилион, който сигурно е по-голям от нашата къща.
— Точно така. Ти ме нападна точно заради павилиона. Мислиш, че омаловажавам парите, които получаваш в сравнение с Харолд, и затова използва децата да ме нараниш, да ми напомниш, че съм непълноценна жена.
— Не! Кълна се…
— Вината е колкото моя, толкова и твоя — продължи атаката си тя. — Ти беше копелето, което ме начука на острова и аз забременях.
Жестокостта на думите й го стъписа. Кавгите им ставаха все по-свирепи, нападенията на Кони — все по-безмилостни.
— Кони, какво мога да ти кажа? Не си непълноценна. Ти си блестяща, умна жена, която спира дъха на всекиго, а на мен не ми пука колко пари получава Харолд. Не ме интересува дали ще покани в проклетия си павилион Смитсониън или „Червенокожите“ от Вашингтон да играят в задния двор. Нека забравим за това.
Видя в огледалото как очите й плувнаха в сълзи. Край на закачките за този ден.