Сам Труит не се интересуваше от вечерни тоалети, нито от соте с гъши дроб и смокини, варени в сос с портвайн. Допадаха му обикновените неща. Обичаше да обуе срязани дънки, да хапне печена мексиканска риба и варено блатно зеле — все неща, които го свързваха с детството, прекарано в Евърглейдс. Цели тридесет години му трябваха, за да научи, че така нареченото „блатно зеле“ в изисканите ресторанти се сервира под името „палмово сърце“ и струва цели осем стотачки. За вечеря обичаше да похапне поне половин килограм яхния. Майка му разцепваше палмовото дърво с мачете и вареше гозби с шкембе или свински бут в огромен казан на открит огън. Хранеха се на маса за пикник под един дъб, а около тях пърхаха зеброви пеперуди, които предизвикваха тайфуни, предполагаше той.
Вашингтон трябваше да вдъхне нов живот на брака им, може би да предизвика магическото зачеване, с което не се справиха на север. Така или иначе, очакваха, че преместването ще ги сближи.
„Два скорпиона в кутията за обувки.“
Той предпочиташе откритите пространства на мочурищата, където бе израснал. Кони пък упорито наричаше Евърглейдс „Блатото“, въпреки че той нееднократно поясняваше, че това е широка около девет километра бавно течаща река. Предната пролет, веднага след като го назначиха във Върховния съд, той се върна във Флорида за „Деня на Сам Труит“ — празник, какъвто местните хора не бяха виждали, ако не се брои годишният фестивал на морската храна. Доброволният отряд пожарникари водеше парада, следван от училищния оркестър. Пухтящият трактор на Джон Дийр влачеше Сам и Кони по Конч авеню сред море от моделирани с хартия колони, изобразяващи Върховния съд. Кони се задушаваше от дима на трактора, който се виеше във влажния въздух.
Труит произнесе реч в горещината на Фишърменс Хол, като проследи своя успех, чието начало бе поставено в Тен Таузънд Айландс. Кони бе облечена в жълта лятна рокля и си вееше със сгънат плакат; оплакваше се от жегата и ровеше из чинията с пържена риба и из лимоновия пай, които поливаше с леден чай. По-късно Сам, с бутилка текила в ръка, и неколцина стари приятели, вече рибари с мазолести ръце и присвити очи, се надлъгваха за случки от детството и кой е построил най-бързата моторница от счупени самолетни витла и стари двигатели от шевролет.
Труит не се бе връщал у дома от погребението на майка си преди осем години. Баща му бе починал три години преди нея. Докато потупваше старите си приятели по раменете, той внимателно наблюдаваше Кони, която се чувстваше не на място, сякаш се боеше да не стъпи върху нещо хлъзгаво или противно. Същата нощ, докато седяха от двете страни на леглото в спалнята си в мотела, Кони каза:
— Не знаех, че съм се омъжила за Хък Фин.
— Да, точно това си направила.
Сам съзнаваше, че Кони би била по-щастлива, ако беше омъжена за собственик на недвижими имоти, който изкарва милиони долари, докато строи в защитените райони, или за банкер, който знае курса на германската марка при отварянето на борсата всяка сутрин, за всеки, чийто приход би бил равен на желанието й да харчи пари.
Знаеше, че привързаността на Кони се изпарява с всяка изминала година. По дяволите! Той си го заслужаваше. Беше човек, който не показва чувствата си и не задоволява емоционалните нужди на партньора си. Кой би обвинил Кони, че копнее за мъж, който глези съпругата си, а не за човек, който е чужд на природата й?
И така, още преди дванадесет години Сам бе научил за любовната й афера с учителя по тенис в клуба — мил студент по право, който бе нарушил правилата на университета и се съобразяваше със собствената си етика. Двамата бяха устояли на бурята.
В началото, след като той получи назначението във Върховния съд, Кони изглеждаше щастлива. Край на досадните събирания във факултета на чаша чай с ужасни клюки и всичко това промито с воднист пунш. Животът във Вашингтон щеше да бъде различен. Но вероятно тя имаше предвид социалния живот на баща си като сенатор, който непрестанно е давал приеми и вечери в Джорджтаун. Тя не бе подготвена да приеме монашеския живот на съдия във Върховния съд. Скуката се появи бързо. Кони не бе работила дълги години, но във Вашингтон се зае с дизайн и вътрешна архитектура. Най-голямата й надежда беше, че при следващите избори няма да изберат президента от Демократическата партия. Така искаше да го накаже, защото бе назначил съпруга й за съдия, от една страна, и за да дойдат републиканците с неудържимото желание да пренареждат и наново да мебелират, от друга.