Пищялът още го болеше. Бе излязъл от спалнята и така бе обявил примирие. Седеше до малкото си бюро, когато чу гласа на Кони:
— Назначи ли трети сътрудник, Сам?
— Да — извика той, докато прелистваше бележките за първото заседание от новата сесия. — Първокласна е. Казва се Лайза Фримонт.
— Разкажи ми за нея.
Кони се разхождаше из спалнята. Двамата разговаряха, разделени от площадката на стълбището и от годините на липсващо разбиране.
— От западния бряг е. Завършила е Бъркли, Станфорд, след това една година е работила в Апелативния съд във Вашингтон.
— Калифорнийско зайче?
— Тя е дъщеря на рибар и е дяволски умна.
— Обзалагам се, че е хубава.
Би могъл да излъже, разбира се: „Грозна е като смъртта“ и още първия път, когато Кони поканеше сътрудниците му на вечеря, щеше да му отреже главата.
— Всъщност е доста привлекателна.
— Като се прибра днес, беше като на тръни.
— Бързах за тоалетната.
Тя влезе в кабинета му. Бе облякла черна копринена рокля без ръкави, бе си сложила огърлица с три реда перли и подходящи обици.
— Господи, колко си хубава!
— Погледни се! Още не си готов.
— Готов за какво? — попита той, макар да му мина през ума, че Кони се е приготвила за някакъв прием, а той е с двадесетгодишната си фланелка от „Уейк Форест“.
— За приема в Уотъргейт. Започва в седем. Побързай. Аз ще ти приготвя смокинга.
— Какъв прием?
— Благотворителен. Този, на който ни поканиха Стефани и Харолд, дори ни купиха билети, по хиляда долара единият.
— Не става дума за онзи, спонсориран от Националната асоциация на производителите, нали? — Той смътно си припомни, че бе отказал на зет си.
— Кой се интересува кой е спонсорът? В полза на болницата е. Не е политически, не се устройва от секта, безобиден е и за по-благочестив от теб съдия в гнусния Върховен съд.
— Казах на Харолд, че не може да отидем. — Той се почувства виновен, че е забравил да каже на Кони.
— Какво?! Защо?
— Националната асоциация на производителите е защитник по едно голямо дело за наказателно обезщетение, а освен това е забъркана в още половин дузина висящи искове. Освен това аз не мога да приема подарък от лобист.
— Сигурно се шегуваш. Нима ще бъдеш компрометиран, ако хапнеш от козето им сирене върху цикория?
— Не, но присъствието ми може да се изтълкува като че ли им осигурявам достъп до Върховния съд.
В едната си ръка Кони държеше чифт черни обувки, а с другата насочи четката си за коса към Сам.
— Не го прави, Сам! Не ми причинявай това! Ще полудея в тази кутия за обувки!
— Знам, че звучи глупаво и старомодно, но един съдия във Върховния съд е длъжен да живее като монах.
Той си помисли за главния съдия, който грешеше за много неща, но поне за това имаше право.
— Някои от съдиите дори не присъстват на приемите, давани от президента, заради разделението във властта. А тези, които отиват, не си позволяват нито да ръкопляскат, нито да изказват по какъвто и да било начин одобрението си.
— Това е глупаво, Сам. Ще се обличаш ли, или не?
Очите й пламтяха от неприязън.
Разочарованието от живота, който не протичаше според плановете й, се отразяваше в погледа й, в дишането й, в начина, по който бе вдигнала четката.
— Не мога, Кони. Съжалявам, но не мога!
Тя запрати четката към него. Той дръпна главата си встрани като боксьор, който се извърта, за да избегне удара на противника. Кони набързо обу обувките и приглади роклята върху плоския си корем. Погледна Сам. Устните й бяха изкривени от гняв.
— Добре, господин съдия — провлече тя. — Живейте като отшелник. Станете епископ или кардинал, или какъвто, по дяволите, искате. Не ме засяга.
После се обърна и излезе вдигнала гордо глава, като велика актриса, която изпълнява ролята на мечтите си. Токчетата й затракаха по тясното дървено стълбище, сякаш стреляше с автомат.
— Едно ще ти кажа — извика тя. — Проклета да съм, ако се съглася да стана монахиня.
7.
Вървяха по една слабо осветена алея в Рок Крийк Парк. Макс държеше Лайза, която още трепереше. Тенискортовете бяха празни. Мъж в спортно облекло се мъчеше да удържи за каишката огромна хрътка, която го влачеше към завоя. Чуваше се само шумоленето на листата на вековните дъбове и кленове и ромонът на близката рекичка. Макс я прегърна през раменете и с бяла носна кърпа почисти кървящото й ухо. Бе я предал и само можеше да предполага колко разочарована е тя. Чувстваше се слаб пред единствения човек в света, който го бе приемал за силен. Знаеше, че я е загубил и че никога няма да бъде както преди. Това бе най-лошото, по-лошо дори и от унижението и страха, които изпитваше тя. Мислеше го за страхливец, но не знаеше истината, не знаеше каква болка и вина изпитва той, когато мисли за катастрофата. И как би могла? Той грижливо пазеше истината.