След многогодишни разследвания на Вътрешната полиция за бруталността и корупцията, извършвани по „сигнали на клиенти“, срещу Шанк било заведено дело за рушветчийство и други углавни престъпления. Ден преди делото свидетелите — двама души, които видели с очите си заплащането, изчезнали. Намерили ги мъртви след три седмици. Телата им били захвърлени в един камион в Ню Джърси. Група от ФБР се заела с Шанк, проследила го, подслушвала го, внимателно проверили за корупция и накрая той бил принуден да върне значката си.
— Станал бодигард — продължи Макс. — Работел за фирми, които охранявали чужди сановници. След това основал собствена фирма. Официално била регистрирана като фирма за транспортни услуги, но шофьорите били все бивши ченгета като Шанк, а клиентите — наркодилъри. Не улични продавачи, а колумбийски гастрольори, трафиканти на хероин от Азия, такива хора. Шофьорите им били бодигардове — момчета, които добре познавали града и можели да ги карат насам-натам.
По някое време, и Макс не знаеше кога и как, Шанк се бе озовал в Япония и бе започнал да работи за консорциум, инвестиращ в бизнеса на запад.
— Преди четири години, когато бях в задънена улица, те ми дадоха пари на заем.
— Какъв заем? Аз мислех, че работата е потръгнала.
Макс тъжно се изсмя.
— Да, така пише в годишния доклад.
— Ти си подправил книжата. Представил си заема като приход, а всъщност си бил на загуба. Това е измама, Макс.
— Уверявам те, че това е най-малката от грижите ми.
— Кой ти даде заема?
— По-скоро това е инвестиция, но не такава, за каквато си чела в учебниците по корпоративно право. Азиатските ми приятели не са лихвари, които искат сумата плюс два пункта. Искат половината от приходите или главата ми на дръвника.
— Гангстери ли са?
— Да, това е версията на Шанк — че инвестират и не се занимават с наркотици. Изсмукват кръвта на фирми, които са в затруднено положение. Няма никакви документи, нищо, освен че имам нови партньори, по-точно нови шефове.
— Как е името на този консорциум?
— Няма име. Няма адрес. Няма телефон. Работя с човек в Осака на име Кацушика Коширо.
— Не мога да повярвам. Навярно работиш с японската мафия.
— Японска, китайска, сицилианска — каква е разликата?
— Не можеш да научиш, ако си затваряш очите. Ти переш мръсни пари, нали, Макс?
— Предполагам, че е така. Не задавам въпроси.
— Макс, как можа? Как можа да ме забъркаш в това?
— Лайза, ти нямаш представа какво бе положението тогава.
— Не си ми казвал.
Той се замисли за всичко, което бе направил, за да спаси компанията си. За бога! Бе продал и задника си, бе лазил на четири крака, за да вземе парите. Когато бе постигнал целта си, се бе почувствал като комбинация от Доналд Тръмп и принца на Макиавели. Някъде беше чел, че Тръмп не отминавал огледало, без да се огледа и да си каже: „Ти си владетелят… Ти си върхът“. Макс искаше и двете и макар да не бе роден за кралска корона, дори не и за разнообразието на Ренесанса, се бе научил да носи корона. Без да има ореол, се бе превърнал във владетел…
„Виж ме сега. Потънал съм в дългове и животът ми виси на косъм.“
— Всичко стана, след като престанахме да се срещаме — каза Макс. — Експанзията изяде парите, които бях получил по кредитите, а рейтингът ни беше прекалено нисък. Пуснахме всички ремонтирани самолети. Цената беше съсипваща, направо останахме без средства. Акциите ни се продаваха на ниска цена и бяхме на броени дни от фалита. Тогава сключих сделката. Не бих го направил, ако имах друг избор. Щях да загубя всичко, а вече бях загубил теб.
— Какво искаш да кажеш? Че си се забъркал в криминална конспирация, защото съм скъсала с теб?
— Не, но кой знае, ако бяхме заедно, може би щеше да ме спреш.
Макс веднага съжали за думите си, за начина, по който прозвучаха, за факта, че се чувстваше раним и слаб. „Любовницата ми ме изостави и целият ми живот се сгромоляса.“ Все пак в това имаше нещо вярно. Лайза бе първа година студентка по право. Още си спомняше решителното й изражение, когато му заяви, че времето лети и че тя расте заедно с него. Бе го очаквал, но още болеше. Кой можеше да я обвини? Той имаше съпруга и две пораснали деца. С Лайза бяха заедно шест години и през този период не й бе изневерявал, ако така би могъл да се изрази женен мъж само с една приятелка. Обичаше я. Не го бе изричал често на глас, но бе уверен, че тя го знае.
И така, той я остави да си отиде. Молеше се да се върне. Състоянието й е временно, самоубеждаваше се той. Сигурен бе, че има друг мъж. Какво можеше да направи? Да я заключи в жилището й? Бе му разказала за връзката си с учителя по тенис и за младия адвокат, който й преподаваше по някаква програма в Станфорд. Никога не лъжеше, нито криеше нещо от него. Знаеше, че е срещнала човек, който си струва. Макс си спомняше, че бе пътувал до Сан Франциско, върна се в Пало Алто, седна пред къщата й в колата си и зачака. Тя не се появи през цялата нощ.