От Сан Франциско отлетя за Япония и сключи сделката. Продаде душата си и се върна у дома с чек. Така че донякъде това бе станало и по вина на Лайза. Ако не беше толкова обезумял от загубата й, щеше да се справи.
Ако тя се беше прибрала онази петъчна вечер — да сготви замразена пица или да изпере дрехите си, може би щеше да го покани да влезе. Щяха да се любят и да поговорят, вместо да пътува до Кацушика Коширо, който бе алчен като пираня и му поднесе чека на канап, увит около врата му.
Лайза се върна при него почти година по-късно. Никога не спомена кого е срещнала, нито пък какво се е случило. Беше след катастрофата. Беше различна — някак по-възрастна и вече навлязла в правото. Но и светът се бе променил. Макс се утешаваше, че тя само е пораснала, но това не беше вярно.
„Кой не се променя? Да не би аз?“
Когато отново започнаха да се виждат, младата жена бе тиха и сдържана. Старото разбирателство помежду им бе изчезнало. Но тя се бе върнала и това му се струваше достатъчно. Така и трябваше.
Той се наведе и вдигна един паднал клон. Точно пред тях притича катерица с жълъд в устата. Скочи на дървото и изчезна. Само миг напомняне, че зимата наближава. Сякаш му бе необходимо. На него му трябваше нещо повече от жълъди.
Лайза все още не разбираше добре. Някакво парченце от картината липсваше. Помъчи се да се съсредоточи, да анализира нещата.
— Каква работа върши Шанк за консорциума? — попита тя.
— Точно това се канех да ти кажа.
— И защо толкова настоява да ти помогна да спечелиш? Знам, че делото е важно, но много авиокомпании са преживявали тежки присъди. Застрахователят плаща щетите и животът продължава.
— Не е толкова просто.
„Никога не е“ — помисли си тя.
— Една година всичко беше наред — подхвана отново Макс. — Имах голям паричен приток, предимно в брой. Естествено, не бях в състояние да обслужвам заема, но нещата се завъртяха. След това някакви задници взривиха Шестстотин и четиридесет и светът се превърна в ад. Резервациите за нашите полети спаднаха с двадесет и пет процента и повече не се възстановиха. Дадоха ни под съд. Федералната администрация по въздухоплаване оповести, че имало проблеми в поддръжката и това ни съсипа. Тогава стана най-страшното. — Той сниши глас, сякаш думите бяха прекалено болезнени, за да бъдат чути. — По средата на разправиите нашият застраховател ни обърна гръб.
— Какво?! Никога не си ми споменавал. Знаех, че „Лойд“ има неприятности, но не съм чувала да е отказал изплащането на обезщетения.
— Не са отказвали. Аз прехвърлих застраховката на един тръст на Бермудите. Предполагаше се, че имат уставен капитал от един милиард долара.
— О, не!
О, да. Макс й разказа как японските му партньори искали да видят някаква печалба, защото петдесет процента от нищо не ги удовлетворявали. Той имал идея как да постъпи със стойността на застраховката. Можел да отреже половината за себе си, като се прехвърли при застрахователя на Бермудите. Имало риск, но „Атлантика“ никога не била претърпявала катастрофа. Да се плащат огромните вноски било същото като да изгориш парите. Само за едно не помислил — че застрахователят ще обяви фалит. Макс Уонакър, който се славел с острия си ум, се хванал в капана на двама австралийци. Те наистина имали застрахователна компания, но щом станала катастрофата, изчезнали.
Трагичната ситуация просто го съсипала: „Атлантика“ нямала покритие! Полет Шестстотин и четиридесет не бил застрахован. А това означавало, че обезщетението в размер на пет милиона долара било всичко, с което разполагал, и така щял да срути фирмата.
— Японските ми приятели ще загубят всичко.
— Колко е това? Колко им дължиш?
— В началото бяха двадесет и пет милиона, с които поддържах дейността. След няколко месеца получих нови двадесет и пет милиона. А след катастрофата получихме истински кръвоизлив и трябваха много пари, за да запушим раната. Аз се обаждах на Коширо и парите продължаваха да текат. Японците нямаха друг избор — или това, или щяха да изгубят всичко. Сега общата сума възлиза на двеста и десет милиона.