— Можем да си купим местенце на плажа — говореше Макс. — Можем да се оженим и…
— Какво искаше да кажеш с думите, че и аз съм част от това? — прекъсна го тя.
— Какво?
— Преди малко каза, че Шанк държал да знам в какви неприятности си се забъркал и ти каза, че съм част от това.
— Да.
— И какво е останалото?
Макс не искаше да отговаря. Дори не искаше и да мисли на тази тема, но Лайза бе задала въпроса и той й дължеше отговор. Може би трябваше да й каже отговора още преди половин година, още преди академичният живот да размъти мозъка й.
— Мислех, че е ясно. Мислех, че вече си проумяла.
— Какво?
— Ако загубим, Шанк ще убие и теб.
8
Трябваше да го направи. Нямаше избор. Шанк така я бе уплашил, че тя се чувстваше съсипана. Предната нощ я бе обзело безсъние, което се редуваше с кошмари — присънваше й се човек без лице, който остреше дълъг колкото крак бръснач в кожена лента, която ту се появяваше, ту изчезваше под острието. Зад картонената маска мъжът промърмори, че била хубавичка, с малки уши, и се изсмя пронизително. От този звук тя се събуди.
Нищо не можеше да направи. Дори и да отидеше в полицията, какво щеше да каже?
„Участвам в заговор, който има за цел да корумпира съда и щом се отказах, животът ми попадна в опасност.“
В най-добрия случай щяха да я уволнят, в най-лошия — да я лишат от адвокатски права. Не. В най-лошия случай Шанк щеше да я убие.
И така, щеше да го направи заради Макс. И заради себе си. После щеше да бъде свободна.
Нямаше да е лесно. Делото плачеше да го анулират. Дори статистиката бе против нея. Обикновено съдът анулираше осемдесет процента от делата, които се съгласяваше да изслуша.
Чудеше се как да постъпи.
„Все пак става дума само за едно дело. Ще се справя някак.“
Опита се да мисли за бъдещето, за живота след „Атлантика“, живота след Върховния съд. След година можеше да получи блестящи препоръки от своя съдия и да го нарича не „съдия Труит“, а просто Скрап. След това щеше да приеме работата в онази чикагска фирма и да се прицели в някой от европейските им офиси.
Такива мисли я безпокояха, замъгляваха съзнанието й и я разсейваха. Не можеше да се съсредоточи върху дузината книги, разпръснати по полираната маса в библиотеката на третия етаж на Върховния съд. Носеше костюм от три части на Калвин Клайн, който бе дяволски скъп. Сакото беше с остро деколте, в стоманеносиньо, смес от вълна и найлон. Бе го облякла върху светлосива копринена блуза и копринена пола в подходящ цвят.
Лайза погледна към отворения пред нея том с анотации на Върховния съд, но мисълта й се рееше над огромния океан. Тихият океан! Тасмания!
Тасмания бе символ и тя го съзнаваше. Краят на света. Бягството. Беше в шести клас, когато за пръв път прочете за островите. Нова Гвинея, Нова Зеландия, Бора Бора… Тасмания. Беше в шести клас, когато пияният й баща нахлу в банята, докато тя се къпеше във ваната. Искаше да изтрие гърба й, но тя отказа. Той промърмори нещо в смисъл, че била същата като майка си. След това Лайза се къпеше само когато баща й не бе у дома. Мисълта за Тасмания бе като пътешествие в чужда галактика. Толкова екзотична, толкова далечна, толкова сигурна… Нямаше нужда от друга черупка.
За миг й се стори, че надушва цигарен дим. Не. Беше само спомен. Тогава, когато усети цигарения дим, бе дванадесетгодишна, унесена в детските си мечти. Отвори очи и видя светещия край на цигарата и силуета на мъж, застанал в края на леглото й.
— Татко?
Хари Фримонт приседна, смачка цигарата с мазолестите си пръсти и я хвърли на пода. Облегна се назад и отметна бретона й.
— Ти си се прибрал — сънено промърмори момичето.
— Мъжът цял ден гони рибата, прибира се у дома и открива, че няма вечеря.
— Искаш ли да ти направя макарони със сирене, татко?
— Ти си татковото момиче, нали? — В дъха му се усещаха миризмите на бърбън и цигари, дрехите му смърдяха на риба и пот.
Искаше да бъде малкото му момиче, но начинът, по който я гледаше, я плашеше.
— Ти приличаш на мама, но няма да станеш дебелана като нея. — Той прокара пръст по челото й, после надолу по носа и устните.
Тя сви носле като заек.
— Мама е хубава — каза Лайза.
— Заспала е на верандата. Хърка като прасе. Жените не могат да носят на пиене.
— Навън е студено, татко. Трябва да й занесеш одеяло.