— Тя не изпълнява задълженията си. Знаеш ли какво става, когато една жена не изпълнява задълженията си?
В тъмнината Лайза поклати глава.
— Вместо нея ги изпълнява малкото й момиче.
— Какво трябва още да правя, татко? Чистя, готвя и изпълнявам всички поръчки.
— Ще ти покажа, дете. — Със замах той смъкна одеялото от тялото й.
Последваха и други нощи, безкрайни нощи, цели пет години преди тя да избяга.
Пред очите й се върна картината от този ден. Бе прегърнала Грег Кингстън, всеки плачеше на рамото на другия, а тринадесетгодишното момче грабна бейзболната бухалка и започна да я моли да не си отива.
— Не си отивай — беше й казал. — Ако старецът те пипне още веднъж, ще му счупя главата. Ще я размажа.
Грег се опита да се обади на собствения си баща, но Тони Кингстън бе на пет хиляди километра от тях — в базата Хърбърт Хил във Флорида. Тогава Лайза почти не го познаваше. Все пак той бе истински мъж, а тя — седемнадесетгодишно момиче. Спомняше си снимката му в позлатена рамка на стената в хола. Бе в бойна униформа, изправен на палубата на самолетоносача, горд воин с игриви очи. За Лайза човекът от снимката казваше: „Ето така изглежда един мъж“. Сега си даваше сметка, че най-добрата част от тъжното си детство и юношество бе прекарала в дома на семейство Кингстън. Спомняше си, че бе оставала колкото може по-дълго при бабата на Грег — Мери Кингстън, пряма жена, която работеше като сервитьорка в един крайбрежен ресторант, а у дома готвеше превъзходна супа от сьомга. Лайза миеше чиниите и се грижеше за Грег, обградена от топлота, която никога не бе съществувала в дома й. Понякога, докато седяха в малкия хубав хол и сгъваха прането, Мери разказваше за сина си или само гледаха телевизия. Навремето й се струвало, че Тони никога нямало да напусне Бодега Бей, казваше възрастната жена. Още в гимназията приятелката му забременяла. Не се оженили и щом се родил Грег, момичето избягало и зарязало бебето. Тони не искал да напуска малкия град, нито да се възползва от стипендията за колежа, която му предлагали, но Мери го накарала да приеме. След това постъпил във военноморските сили — в Корпуса за подготовка на запасни офицери. По-късно се дипломирал като пилот. Мери останала у дома и се грижела за внука си.
Въпреки разстоянието, което ги деляло, Тони бил грижовен и любящ баща. Няколко пъти, когато се обаждаше, Лайза бе вдигала телефона. Понякога се чуваше и шумът на самолетните двигатели. Тони винаги питаше как е и наистина се интересуваше от отговора й.
Имаше една картина, която винаги можеше да повика в паметта си. Тони в отпуск. Слиза от автобуса от Сан Франциско с маслиненозелена платнена торба през рамо. Бе облечен в риза със защитен цвят, на врата си бе вързал червено шалче — знака на някакви специални части. Сякаш бе видяла материализиралия се образ на киногерой. Не би могла да знае, че солидният баща след години ще стане неин любовник и ще бъде единственият мъж, когото ще обича. И как да не обичаш човек, който е готов да заплаче, когато разказва за цивилните, които е убил по време на войната в Залива. Откъде да знае, че той винаги ще е до нея… До деня, в който умря.
В деня, когато Лайза избяга, Тони не си бе вкъщи. Само Грег бе там и я защити, стиснал бейзболната бухалка. Бе целунала момчето за сбогом и бе тръгнала към Сан Франциско, където заживя заедно с Крокет в пълен с хлебарки апартамент в Дейли Сити. Със себе си бе взела плаката на Тасмания, на който се виждаше водопадът Гордж. Този плакат отдавна бе скъсан и тя окачи друг над бюрото в кабинета си във Върховния съд. Върху новия плакат бе направен монтаж от различни снимки на крайбрежието — Носната дупка на кита, Дяволската кухня и Тасманската арка. Символите трудно умират. Може би някой ден щеше да отиде там. А може би нямаше да й се удаде възможност.
Няколко месеца след бягството на Лайза микробусът на Хари Фримонт, пълен с крадени кошове за раци, излетя от Крайбрежната магистрала и падна върху скалите. Много пъти като в забавен каданс тя си бе представяла как колата пада и лети двадесет и три метра преди да се стовари върху камъните. За разлика от филмите, експлозия не бе последвала. Както й бе казал по-късно следователят, баща й е бил в съзнание — имало следи, че се е мъчил да извие притискащия го като в капан метал — преди да умре от загуба на кръв. Значи има Бог, мислеше си тя и се надяваше да не е бил пиян.
Лайза бе още студентка в Станфорд, когато Тони напусна армията и започна да си търси работа в гражданската авиация. Тя живееше с Макс и му разказа за съседа си, невероятно красив герой от Войната в Залива.