— Не съществува ли понятие като „търговска тайна“ — бумтеше главният съдия на адвоката на ищеца. — Трябва ли „Кока-кола“ да издава формулата си всеки път, когато я съдят? Трябва ли госпожа Фийдс да издаде рецептата за сладкишите си на свой конкурент?
За Лайза въпросът определено бе непоследователен, тъй като ищецът бе заявил, че формулите са необходими, за да се докаже, че производителите на цигари си играят с нивото на никотина, с цел да бъдат пристрастени пушачите, но такъв си беше шефът. Вдигаше много шум за нищо.
След обяда дойде ред на проверката за конституционното съответствие на изискванията на акта „Брейди“, според който щатската полиция трябва да проверява квалификацията на всеки купувач на оръжие. Денят завърши с вълнуващите дебати около закона, постановяващ, че кабелните телевизии са задължени да поддържат местните станции. Адвокатът бе с късо сако и раиран панталон. Той пламенно излагаше доводите си, че законът трябва да предпазва малките телевизионни станции от финансова разруха.
Лайза седеше тук, в двореца на закона, във величествена съдебна зала с драперии в червено и златно, спуснати към двадесет и четири йонийски колони от мрамор от Сиена. Стените бяха покрити с испански мрамор, а подът под килимите бе от италиански и африкански мрамор. Мраморни фризове обточваха горната третина на стените, гравирани фигури се вглеждаха в публиката. Едната фигура бе на красив богоподобен мъж, седнал гологръд на трона си — вероятно законодател от някое древно общество. Гръдният му кош бе покрит с ясно очертани мускули и Лайза си представяше, че това е Сам Труит, властен, благороден и… сексапилен.
Изпадна в мечтание — Сам я държеше в силните си ръце. Още в началото разбра, че потиска чувствата си. При всичко, което ставаше, как бе в състояние да чувства нещо? Но фактът бе налице. Щом го погледнеше, в сърцето й избухваше искра. Щом чуеше плътния му глас, си представяше как съблича черната му тога и той остава гол като мраморния бог. Затвори очи и скръсти крака. Притисна плътно бедрата си едно в друго. Топлина, породена от фантазията й, се надигна в нея като прилив.
„Това е лудост! От мен се очаква да го прелъстя, а аз съм обзета от страст като ученичка.“
Опита се да отхвърли тази мисъл. Да се приближава до Труит бе рисковано. Така или иначе, нищо нямаше смисъл, ако не й възложеше делото на „Атлантика“. Беше въпрос на живот и смърт.
„Сам, трябва да взема делото на «Атлантика». Трябва!“
Би желала да можеше да сподели защо. Съдията не би се изплашил. Представи си как хваща Шанк и го прави на пихтия. Видът на чудовището, обляно в кръв и съкрушено, я успокои. Но Труит беше съдия, човек, който вярваше в правото и закона. Ако някой те тормози, ще бъде задържан. Това не важеше за улицата. Ако беше още в Тендърлойн, в света на „Тайки Клъб“, би могла да потърси някой също толкова жесток като Шанк, но тя отдавна се бе разделила с подземния свят, а в новия имаше само книги, досиета и думи… все неща, които не можеха да я предпазят. Дори да станеше чудо и Шанк да изчезнеше, на негово място щеше да се появи друг. От думите на Макс бе разбрала, че криминалното семейство на Коширо е добре организирано, добре финансирано и добре въоръжено. Трябваше сама да се погрижи за себе си — да получи делото, а след това — и Сам Труит. Огледа мраморната зала. На друг фриз бе изобразен мъж, който се бори със змия. Нежността и изяществото не бяха сред най-изразените характеристики на алегоричните фигури в съда.
„А ако тук е райската градина, аз ли съм змията?“
Тя отново насочи вниманието си към Труит. Живият съдия бе нейната цел, а не някоя мраморна фигура. Мъжът, чиито рамене изпълваха тогата. Сам Бам Труит — така го наричаха жените в Харвард. Лайза отново се унесе в мечти. Този път си представи шефа си като Самсон, разперил ръце и крака между колоните, носещ цялата тежест на сградата.
„В такъв случай аз съм Далила.“
След първото заседание Труит доста се бе укротил, не се държеше превзето и не се перчеше като паун. Гуендолин Робинс — една от двете съдийки в състава, доминираше по време на разпита по делото за оръжието. Бе сбръчкана, добре облечена и пушеше като комин — светска дама от Тексас, която се забавляваше да си прави солени шеги на гърба на бившия си съпруг — достолепен петролен магнат. Робинс открито поддържаше ограниченията на акта „Брейди“. Застанал на противната страна, главният съдия вадеше душата на държавния адвокат, Къртис Бракстън — единственият чернокож съдия, сякаш подкрепяше Робинс. Бракстън бе умерен консерватор, който бе третият младши член на състава, назначен преди Сам Труит и Виктор Смол — бивш главен държавен адвокат от Мейн. Беше консерватор републиканец и рядко казваше по някоя дума по време на заседание или дело. Всички съдии бяха облечени в еднакви черни тоги, само главният съдия се перчеше с четири златни нашивки на всеки ръкав.