Поради съществуващото от години подреждане на съдиите до главния съдия — ляво, дясно, ляво, дясно — по старшинство, Бракстън и Труит седяха един до друг. По време на делото за абортите Лайза мерна как Сам подава бележка на Бракстън, който се усмихна, написа нещо в отговор и му я върна. Труит я прочете, прикри усмивката си, сви я на топка и я захвърли в месинговия плювалник зад себе си.
„Държат се като шестокласници“ — помисли си Лайза. Един ден си играеха на топка, а на следващия заседаваха във Върховния съд. А тя се чувстваше два пъти по-стара от годините си.
Лайза знаеше, че Труит харесва Бракстън и го нарича „Генерала“. Двамата тренираха заедно в гимнастическия салон и се хранеха на една и съща маса в съдийската столова. Преди да влезе в армията, Бракстън бе играл в колежа баскетбол, благодарение на което бе попаднал в университета, а след това бе станал главен адвокат на прокурора. Преди да бъде назначен за съдия във Върховния съд от предишния републикански президент, бе работил като шеф на прокурорските адвокати в университета на Вирджиния, а след това — като главен държавен адвокат на армията. На тридесет и три години Бракстън още имаше плосък като дъска корем и изправена стойка.
„Ако се докопам до гласа на Труит, дали той ще може да убеди и Бракстън?“
Лайза огледа и другите съдии, за да проследи динамиката в разпределението на гласовете. Старшият съдия Гуидо Тарази с равно подстригана сива брада, бе бивш адвокат на Съединените щати от Ню Йорк, много по-консервативен от главния съдия и доста по-умен от него. Уилям Хъбс бе нисък и плешив, кривоглед. Беше признат майстор в бриджа. Имаше забележителната способност да се позовава на решения, взети на предишни дела, но за съжаление ги свързваше погрешно с текущите. Пауел Маклеод бе проправил пътя си от Федералния щатски съд в Калифорния до Девети окръжен апелативен съд. След успеха на консерваторите бе посочен за съдия във Върховния съд от президента Рейгън. Обикновено подкрепяше гласа на главния съдия. Най-либерална между съдиите бе Дебора Каплан — дребна жена, учен, която по време на адвокатската си практика в няколко дела бе защитавала правата на жените да правят аборт. Нямаше начин „Атлантика“ да спечели нейния глас. Нито този на Гуендолин Робинс. Въпреки напредничавите си и борчески възгледи, тя щеше да застане на страната на вдовиците и сираците.
След като направи тази преценка, Лайза се съсредоточи върху шефа си. Независимо от направените проучвания, имаше още неизвестни. Трябваше да разбере кои са слабите му страни. Може би това бе нейната магическа сила — да достига до същността на всеки мъж, като анализира провалите му.
Замисли се за Макс. Питаше се защо не изпитва омраза към него поради това, че я въвлече в тази бъркотия. Може би защото той бе единственият й приятел, нейният галантен рицар в лимузина. От първата нощ, която прекараха заедно, винаги й бе помагал.
„Аз съм танцьорка, господин Уонакър, не съм проститутка.“
„Господи, току-що сме се любили, а аз го наричам господин Уонакър“.
Беше седемнадесетгодишна. Макс бе влязъл в клуба и бе пъхнал двайсетачка под жартиерите й. Лайза бе само от три седмици там, но вече бе преживяла всички отвратителни неща…
— Ти трябва да станеш актриса. Аз съм продуцент. Ето ти моята картичка…
— Аз и приятелите ми искаме да дойдете с нас на празненството. Можете да ни се доверите…
— Имаш малки цици за стриптийзьорка, но няма значение. Аз харесвам малки цици…
Макс беше различен. Три нощи не я докосна. Бакшишите продължаваха, но той не я покани да излязат. Дори получи няколко точки награда, защото й каза, че е умна.
Беше срещала достатъчно хора, за да знае, че не всички са толкова честни. На четвъртата вечер той й каза, че ще се прибира у дома си в Маями. Попита я в колко часа свършва работа.
— Против правилата на клуба е да си определяме срещи с клиенти — каза му тя. — Крие твърде много опасности. Ако някое момиче се предложи на някого, дори и без условия, и ако мъжът е ченге, могат да ни отнемат лиценза за продажба на спиртни напитки.