Той настояваше много любезно и накрая тя прие. Покани я да пийнат във „Върха на Марк“, а след това да вечерят в някое изискано заведение, да хапнат морски охлюви или да опитат китайска храна, или да посетят някое модно местенце в „Ембаркадеро“ за равиоли с раци и сос от арпаджик и джинджифил.
Сос от арпаджик и джинджифил! Това не бе подправка, която слагаха на двойните хамбургери, които момичетата хапваха след работа в денонощните закусвални, където отделяха еднодоларовите банкноти от десетачките и двайсетачките.
В три часа навън я чакаше лимузина. Вътре бе Макс, пред него стоеше изстудена бутилка „Дом Периньон“. Шофьорът ги закара до усамотено място, откъдето можеха да виждат моста „Голдън Гейт“, над който бавно се спускаше мъглата. Колите, които се движеха по него, бавно губеха очертанията си. Не беше Тасмания, но бе много близо до представата й за нея.
Стояха там, отпиваха от шампанското и говореха. Макс й разказа за мечтите си. Беше собственик на въздушна спедиторска фирма на летището в Маями. Правеше добри пари, но искаше повече. Искаше собствена авиокомпания и след постановлението на правителството за отмяна на държавното управление на авиокомпаниите можеше да започне собствен бизнес, като вземе самолети на лизинг, наеме механици, пилоти… и продължи да говори цялата нощ, докато зората не оцвети мъглата в яркочервено и оранжево, а косата й не блесна в пламтящо червено или поне той й каза така.
— Господи! Колко си хубава! — Той я хвана за ръката точно след изгрева.
Бяха минали четири часа, а той не я бе докосвал.
— Ти за какво мечтаеш? — попита я. — На какво се надяваш? Къде искаш да бъдеш след пет години?
Лайза не знаеше. Никой не я бе питал.
Дотогава живееше ден за ден. Плановете й се простираха до края на седмицата. Искаше да си купи обувки, които не правят пришки. Искаше кожена минипола с месингов цип. Искаше съблекалня с работеща тоалетна, апартамент без хлебарки и приятел, който да не я бие.
„Колко глупаво. Колко тъжно.“
— Аз не мечтая — призна тя.
— Със сигурност не е така. Само трябва да открием мечтите ти и след това да ги превърнем в действителност.
„Ние. Първо лице, множествено число.“
Тя никога не бе използвала „ние“.
Отидоха в неговата хотелска стая във „Феърмонт Нобъл Хил“. Заведе я до леглото. Беше по-нежен и по-внимателен от Крокет. Макс искаше да се държи добре с нея. И го направи. Поръча пресен портокалов сок, горещо кафе и яйца по бенедиктински. Каза й, че ще се върне при нея, и тя знаеше, че казва истината.
Макс направи само една грешка. Докато си събираше нещата, които не бяха много, се опита да пъхне петстотин долара в чантичката й.
— Аз съм танцьорка, господин Уонакър, не съм проститутка — гневно му каза Лайза. — Направих го, защото исках, а не защото…
Тя се разплака. Той й се извини и каза, че не й плаща. Просто нямал време да й купи някакво бижу, тъй като бързал за самолета, затова нека вземела парите и сама да си изберяла нещо…
Тя отказа.
— Добре, добре. — Той избърса очите й с копринена кърпа. — Вместо пари ще приемеш ли подарък?
Тя кимна. Още хлипаше.
Той й подаде кутията шоколадови бонбони, които камериерката бе оставила в стаята.
— И ако продължаваш да ме наричаш „господин Уонакър“, ще започна да се чувствам като твой дядо.
Тя се разсмя и натъпка кутията бонбони в чантата си. Когато се прибра, я отвори, за да си вземе бонбон. Вътре откри пет стодоларови банкноти.
И така, как да свали Сам, питаше се Лайза, докато слушаше дебатите за контрола върху оръжието. Как да се добере до делото на „Атлантика“? Желаеше го отчаяно. Бе й нужен и гласът на съдията. Кои бяха неговите слабости? Трябваше да подготви стратегия. Щеше ли да гласува в полза на „Атлантика“ само защото е била в леглото му? За да докаже дяволската си честност, можеше да стане и точно обратното.
Е, добре. Страстта не бе най-уязвимото. Какви бяха другите възможни грехове? Гордостта. Беше го виждала в Харвард, виждаше го и сега. За него не бе достатъчно да се труди анонимно във Върховния съд. Той трябваше да бъде звезда. Имаше нужда да бъде обожаван от интелигенцията, цитиран от Си Ен Ен, записван от историците.
Как би могла да му въздейства? Решението на съда от първата по-низша инстанция бе злобно критикувано от всеки коментатор. Бе прочела в „Ню Йорк Таймс“, че съдът е прилагал закона угоднически и грубо е затръшнал вратата на съдебната зала в лицата на близките на жертвите.