„Само Шанк да е далеч.“
Макс се поинтересува как вървят нещата.
— Добре! — отвърна тя. Каза му, че току-що е завършила първия си доклад за съдебно заседание и съдията го е харесал.
„Едно изречение с три лъжи. Това си е направо рекорд.“
Да, първият доклад наистина бе написан, но от Джери Клайн. Ако това стигнеше до ушите на Шанк… тя се свиваше от ужас само при мисълта за подобна възможност. Лайза знаеше на какво е способен и не се съмняваше, че ще изпълни заканите си.
През последните три седмици нееднократно се бе опитвала да поговори с Джери Клайн и да го разубеди. Бе го ласкала открито и се бе възхищавала от работата му; бе се привеждала зад гърба му, докато той чукаше по клавишите на компютъра си, и се бе вглеждала в монитора.
— Бих искала да можех да си играя с фразите като теб, Джери — каза му веднъж.
— Аха. — Той дори не я погледна.
Бе изровила решението на Единадесети окръжен съд по делото за статистиката при преброяване и му го беше дала, а той й благодари формално и се върна към работата си. Заведе го на обяд в „Юниън Стейшън“, флиртува с него, но той сякаш и не забелязваше. Може би поради наднорменото си тегло бе асексуален, но пък беше безкрайно интелигентен.
Лайза тичаше по пътеката от вътрешната страна на стената от червени тухли в Дъмбартън Оукс Гардънс, на две пресечки от дома си. Допадаха й тишината и спокойствието по това време на деня и по това време на годината. Малцината туристи, които идваха заради летните цветя — рози, магнолии, лилии и олеандри, си бяха отишли. Пред времето на цъфтежи тя предпочиташе периода, когато листата на дърветата капеха. Мина под един бял дъб, чиито листа бяха морави и червени. Измина още няколко стъпки и като внимателно избягваше счупените тухли, тръгна към откритата сграда на оранжерията. Външните й стени бяха покрити с виещи се растения и ластари.
Претича край Грийн Гардън, покрай Бийч Терас, където една млада жена седеше върху одеяло и рисуваше с пастели. Тръгна към Роуз Гардън. Градината бе оголена и стаена в очакване на зимата.
Предния ден, след като всички си бяха тръгнали, Лайза седна пред компютъра на Джери, въведе неговата парола — „веритас“ и зареди файла за „Атлантика“. Докладът още не бе завършен, липсваха цитати, но нямаше съмнение какво е мнението на Клайн. Той осмиваше аргументите на компанията, подмяташе шегички за разследването и за съдията от по-низшата инстанция и твърдеше, че духът на мъртвите зове за разплата. Думите му поразиха Лайза.
Безсмислено бе да се опитва да въздейства на Джери. Трябваше да се обърне направо към Сам Труит. Но как? Беше отчаяна! Времето препускаше. Само след няколко дни Джери щеше да завърши доклада и това щеше да бъде краят. Записките му само щяха да увеличат предразположението на съдията към жертвите.
„Как да спечеля Сам Труит?“
Сякаш чу думите на Шанк: „Направи онова, в което си най-добра“.
Но то можеше да се обърне срещу нея. Труит не бе направил и крачка, за да се сближат. По време на съвещанията със сътрудниците той се държеше с нея както и с другите двама. Понякога с навити ръкави влизаше в кабинета й и сядаше на някой стол, облягаше се с ръце зад главата си. Тя трепваше, но той питаше само докъде е стигнала в работата си и дали й харесва. Нищо лично. Нямаше и следа от типичното поведение на мъж, който харесва някоя жена. Не я разпитваше за приятелите й, нито за хобито й. Не я канеше на чашка след работа.
„Моето хоби, господин съдия, е да се опитам да остана жива.“
Сега тичаше покрай Арбър Терас. Вятърът свистеше между крушите и клоните им се промъкваха през плета. Време беше да се прибира и да пъхне яденето в микровълновата печка и…
Някакво движение я стресна. Леко потрепване в здрача, нищо повече. Тя отново затича и се огледа. Нямаше никого. Мястото бе пусто.
Лайза зави по пътеката, която щеше да я изведе обратно на улицата. Беше само на стотина метра. Чуваше движението на превозните средства от другата страна на двуметровата тухлена ограда.
След това безпогрешно разпозна звука на стъпки по пясъка и затича по-бързо. Трепереше от страх и студ. Отново нищо.
След това чу пращене на вейки и шумолене на листа. Имаше някой. Някой тичаше. Някой…
В плета от дясната й страна. Какво беше това?
Тя затича бързо, просто полетя по пътеката, забравила за умората. Сърцето й биеше като кълвач, който чука с клюна си по някое дърво.