Спомни си, че баща й я притискаше по същия начин. Спомни си киселия му дъх от изпития алкохол и болката, която изпитваше, когато проникваше в нея. Съзнанието й я пренасяше сред пречистващите водопади на Тасмания и я спасяваше от болката.
Сега това животно се държеше по същия начин и тя отчаяно се опитваше да възстанови самообладанието си.
— Ще го имаш. Ще получа гласа му. Повярвай ми.
— Не е достатъчно. — Той вдигна главата й, като я дръпна за косата. Изправи се и приседна на едно коляно.
Лайза си отдъхна, освободена от тежестта на тялото му и от допира на възбудения му член.
Шанк стана, вдигна и Лайза. Повлече я по пътеката. Тя направи опит да протестира. Напразно. Шанк я дърпаше към каменните колони, после слязоха три стъпала надолу към елипсовидното езеро. Стигнаха до малък амфитеатър, ограден с дървена решетка, по която се виеха бръшлян и орлови нокти. Наоколо се извисяваха кленове и орехи.
— Разочароваш ме, Лайза, но не толкова, колкото ще разочароваш стария Макс. Този глупак е оставил живота си в твоите ръце. А твоят живот е в моите!
Той се огледа, а след това я блъсна на земята точно до ръба на езерото. Водата беше черна, по повърхността й плуваха листа като изоставени лодки.
— Как наричат това място? — попита я той.
Тя знаеше, но не отговори.
— „Езерото при пътеката на влюбените“ — каза Шанк. — Сладко звучи, нали? Може би ще станем любовници, както ти и Макс. Само че ние двамата сме различни. Той е убеден, че с курвата трябва да се държи като с принцеса и с принцесата като с курва, което, както можеш да се досетиш, е причината да се отнася с теб като с принцеса. Но аз се държа с курвата като с курва.
Той я хвана за врата и притисна главата й към водата. Държеше я здраво. Пръстите му потънаха в нежната й кожа. Тя се хвана за ръба на езерото, но той я натисна още по-силно. Тя се хлъзна към ледената вода, която заля и раменете й. Лайза сдържаше дъха си и лудо премисляше какво може да направи, а Шанк я буташе все по-навътре.
„Не ме убивай, моля те! Ще го направя. Ще направя каквото поискаш. Всичко!“
Дробовете я заболяха. Тя тежко издиша. Мъчеше се да остане в съзнание и да не се нагълта с вода. Простена. В мастиленочерната вода се образуваха мехурчета.
„Пусни ме да си вървя, гадино!“
Той продължаваше да я държи и тя направи единственото нещо, което мислеше, че ще помогне. Отпусна се и главата й клюмна на една страна. В миг той я вдигна и я просна по гръб на земята.
Почти в безсъзнание, тя си каза, че по-скоро би умряла, но няма да му даде да я спасява с дишане „уста в уста“. Задъхваше се. Жадно си пое въздух. Лежеше в тревата, по мократа й коса бяха полепнали черупки от жълъди. Искаше й се да вдиша всичкия въздух на света.
Като дишаше, се чуваше звук като от пробита автомобилна гума. Трепереща от страх и студ, младата жена се изправи в очакване на следващото мъчение. Ако искаше да я изнасили, не можеше да направи нищо, за да го спре.
Тишина.
Огледа се. Той си беше отишъл.
— Ти действаш погрешно — каза Макс. Гласът му прозвуча глухо — говореше в микрофона на телефонната уредба.
— Изключи проклетия микрофон — нареди Шанк. Той седеше с вдигнати крака на огромното легло в хотел „Мейфлауър“. От устните му висеше цигара. Докато говореше, превключваше с дистанционното устройство каналите по телевизията.
— Не ми пука. Изключи микрофона.
Искаше да усети интонацията му. Когато беше полицай, му доставяше голямо удоволствие да подслушва. Слушаше дълго и чуваше всичко, можеше да си представи играчите, кой държи топката и кой прави гафовете.
Сега си представяше Макс.
Седеше в офиса си в надстройката над един покрив на Бискейн Булевард на хиляда и петстотин километра от Шанк и говореше така, като че ли наистина бе шефът.
— Лайза не реагира на заплахи. — Макс продължаваше да говори по микрофона.
Шанк загаси угарката си и превключи няколко канала за новини. Резултатите от баскетбола се изписваха в долния край на екрана. След това включи платения канал. Понякога Макс си затваряше очите пред истината. Бе взел пари от дявола, но нямаше да признае, че е продал душата си. Поддържаше версията, че все още е собственик на фирмата, а Шанк — наемен работник.
„Аз наистина съм наемен работник, Макс, но не твой.“
Той нямаше да даде на Шанк дължимото, нямаше да признае, че той е ръката на японската мафия, която бе истинският собственик на „Атлантика“. Шанк му бе обяснил всичко: бе казал на Макс, че Якудза е като мафията. Вместо Дженовезе, Лукезе и Гамбино те бяха Ямагучи-гуми, Инагава-каи и Сумийоши-ренго-каи. Но всички в Якудза бяха главорези, бе му казал той. Господи! Спомни си онзи татуиран младок с безжизнени черни очи, който сам бе отрязал малкия си пръст като покаяние за недобре изпълнена задача.