„Господи! Те ядат отровна риба за по четиристотин долара порцията.“
Шанк беше горд, че е един от първите „гайджин“, вербувани от Якудза, която искаше да разшири дейността си в Щатите. По времето, когато Кацушика Коширо дойде при него, шефът на престъпниците от Осака вече бе натрупал богатство, като пренасяше контрабандно наркотици от Тайван в Япония и на Хаваите. Сега инвестираше в игрища за голф в САЩ, в казина и публично управлявани компании, като използваше предимно корпорациите. Шанк уважаваше Коширо и се боеше от него. Той беше потомък на „борьокадун“ — силни и страстни мъже, чиито корени можеха да се проследят до бърлогите за хазарт през седемнадесети век. Кучият син бе умен. Променяше се с времето. Под прикритието на ритуалите и поклоните Коширо беше съвременен бизнесмен в международната игра на окрупняване и завоевания.
Преди години Шанк бе осигурил охраната на Коширо, когато той бе пътувал до Ню Йорк, за да провери развитието на инвестициите в недвижими имоти. Когато по-късно го поканиха в Осака, Шанк вече бе проявил своя темперамент на типичен убиец.
Шанк се усмихна като си спомни как убеждаваше собствениците да продават домовете си, за да може на тяхно място Коширо да построи небостъргач. Магнумът помагаше да се преодолеят всякакви бариери. Имаше обаче един мършав старец, който не искаше да продава. При третото си посещение Шанк взе със себе си един млад разбойник от Якудза с татуирана на врата змия. Старецът отново не пожела да преговаря и младежът развъртя самурайския си меч както Дарт Вейдър въртеше лазерното острие. Шанк още настръхваше, когато си представяше сцената. Мечът отряза ръката на стареца от рамото и кръвта бликна чак до тавана.
„Не се плаша лесно, но тези копелета ме сложиха в джоба си.“
Фамилията на Коширо вложи милиони в „Атлантика Еърлайнс“ и повикаха Шанк да защити инвестициите им. Работата му беше пределно ясна — да спечели съдебния процес независимо с цената на какви средства. Ако успееше, щяха да му възложат охраната на всички американски дейности — казината, търговията с наркотици, контрабандното прехвърляне на азиатци в Щатите…
Можеше да започне да си строи къща на брега на Коста Рика, върху мястото, което бе закупил с мръсни пари. Ако загубеше, кръвта му щеше да се пролее. Това беше проблемът с японците. Ако сгафиш, очакват сам да се нанижеш на меча си. Коширо го бе накарал да гарантира победата. Шанк се бе опитал да обясни, че може би ще успее да купи един глас, но със сигурност няма да може да купи пет. Коширо се престори, че не разбира. Или ще обещаеш да свършиш работата, или не се захващаш с нея… Така че Шанк обеща.
„Трябва да спечеля, иначе самурайският меч ще ми направи оная работа на чипс.“
Докато гледаше предварителните сцени на филма по платения канал, които симулираха оргазъм, Шанк слушаше глухия глас на Макс.
— При Лайза трябва да използваш разум и логика.
Шанк си представяше как Макс седи зад бюрото си, изработено по поръчка асиметрично парче от синьо-зелено стъкло, наподобяващо ледник, за което бе похарчил кой знае колко пари. Пари, които Шанк трябваше да върне до последния долар! Макс беше на работното си място и стоеше до късно. Работата му се състоеше главно в телефонни разговори със Западното крайбрежие. Взираше се в корабите за пътешествия и се мислеше за голяма работа в луксозния си офис с оригинални платна на Пикасо и изглед към пътя за Бимини.
„Защо всички шефове — от капитани до президенти на фирми, са такива лайна?“
— Макс, не ме карай да повтарям. Пусни си оная работа и вземи в ръка проклетата слушалка.
— Добре, добре — каза миролюбиво Макс и Шанк чу прищракване. — Само запомни, че Лайза е от улицата. Не можеш да я изплашиш.
— Вече го направих. — Шанк бе видял страха й и се бе възбудил от него. Кога ли за пръв път бе видял същия поглед върху лицето на някоя курва? В гимназията. Стефани. Любимката на учителите и съветничката на всички ученици, на всички безделници. Тя беше гимнастичка, и то доста добра. Скачаше по дължината на гредата, летеше между пръчките на успоредката, приземяваше се и извиваше гърба си, а малките й гърди изхвръкваха.
Притесняваше се, че не й допада. По дяволите! Може би още беше така. Тичаше с хулиганите несретници, които се опитваха да се държат мъжки. Опитваше се да се движи с нейната компания, но там не го приемаха. Започна да обикаля около гимнастическия салон, където един ден я завари разплакана и с треперещи пръсти. Някакво момиче от Уестчестър било предпочетено пред нея за младежкия олимпийски отбор. Стефани била резерва.