— Какво да съм й казал? — попита Макс.
Шанк забрави за филма. Бизнесменът очевидно бе оздравял и се съвкупяваше с лекарката. Силиконови гърди и екранна симулация за седем долара и петдесет цента, прибавени към сметката ти.
— Слушай, Макс! — Шанк изключи телевизора. — Ти току-що ми каза, че споделяш с Лайза неща, които криеш от жена си. Затова помислих, че си й казал каква е истинската причина за катастрофата.
— В никакъв случай! Господи, Шанк, за какъв ме вземаш?
„За човек, който живее живот на заем.“
— Аз не съм глупак — продължи Макс. — На никого не съм казал. За това знаем само ние двамата.
— Къса ти е паметта. Защото ти със сигурност знаеш, че сме трима.
12.
Джо Дрейтън внимателно пристъпваше от един камък на друг. Всеки беше по-голям от микробус и значително по-тежък. Бяха наследство от периода на ледниците и търкането на две континентални плочи една в друга. Скалите бяха хлъзгави от пенещите се вълни и морските водорасли. С всяка крачка Дрейтън пристъпваше по-близо до прибоя, а вълните се плискаха солени и студени.
Денят бе мъглив и суров. Вълните ревяха и заливаха камъните. Дрейтън измъкна от джоба си бутилка „Джак Даниелс“, надигна я и отпи. Златистата течност затопли гърлото му. Бе оставил триножника и платното си върху скалите. Тази сутрин бе рисувал небето безжизнено сиво, а океана — в погребално черно. Скалите бе изобразил залети от пенещи се гневни вълни. Сега стърчеше на една скала, чиито ръбове бяха загладени от хилядите вълни. На триста метра навътре имаше скали, а след тях бе само безбрежният сърдит океан.
Дрейтън потърка брадичката си. Лицето му бе покрито с петдневна небръсната бяла брада. Преди беше плещест мъж с широк гръден кош, но от времето на катастрофата бе отслабнал с повече от петнадесет килограма. Бе на шестдесет и четири години, изглеждаше смален и панталоните му висяха. Бе побягнал толкова далеч от тропическия ад на Маями, колкото можа да стигне. Бе спрял в Медончино, в северната част на Калифорния. Гъсти гори от секвои и ели го отделяха от останалата част на света.
Бе избягал от горещината и влагата, но не можеше да избяга от болката и чувството за вина.
„Тони беше добър човек, а аз го убих.“
Десетки пъти бе понечвал да вдигне телефонната слушалка, но вместо нея бе надигал бутилката. Не можеше да се престраши да говори с момчето, да изрази чувствата си с думи. Така бе започнал и да рисува — с надеждата да запази своята анонимност. Опитваше се да намери път сред плаващите пясъци, без самият той да потъне.
„Страхливец! Проклет страхливец! Ако имах малко достойнство, щях да отида при Лари Кинг и да кажа: Това бе моя грешка. Аз свалих самолета“.
Дните му бяха изпълнени със самоненавист, а нощем не можеше да спи. Струваше му се, че леглото му е ковчег, пълен с камъни. Но вече бе намерил начин да се спаси от болката.
Джо Дрейтън бе намислил да се самоубие.
Грег Кингстън бе заел десетгодишния понтиак на баба си и пътуваше на север от Калифорния по Крайбрежната магистрала. Носеше черно найлоново яке с емблемата на „Гигантите“ от Сан Франциско, дънки и шапка с козирка. Баща му бе фанатичен почитател на бейзбола. Обаждаше се откъде ли не, за да разбере как е играл любимият му отбор, беше му разказвал за Мейс, Макови и Маричал — големите играчи от миналото на „Гигантите“.
Беше мрачен дъждовен ден и Грег се стараеше да кара бавно. Старата кола пъшкаше и протестираше, докато той взимаше острите завои и стръмните наклони на пътя. Преди да тръгне от Бодега Бей бе изял най-хубавата храна за последните месеци — прочутата рибена чорба на Мери Кингстън: варена сьомга с картофи, лук и кисели краставички с домати, подправена с кисел сос. Прекрасно ядене за дъждовния октомврийски ден. Изсърба чорбата с хляб и квас и каза на баба си, че се кани да намери човека, който знае причината за катастрофата.
— Каза ли на Лайза какво се каниш да правиш? — попита тя. — Това момиче има здрава глава на раменете си.
— Разбира се. Тя ми пожела успех.
Но не точно това му бе казала Лайза. Учуден, той си мислеше за думите й.
„Пази се!“
Беше нервна и разтревожена.
„От какво да се пазя? Аз търся механика, който знае какво се е случило и защо баща ми и всички тези хора умряха. Какъв е проблемът?“