Джо Дрейтън мислеше за Бога. Бе застанал на хлъзгавата скала и се опитваше да запази равновесие. Краката му се бяха вкочанясали. Дрейтън гледаше необятната шир на океана и разсъждаваше за Създателя.
Той вярваше в съществуването на Бога. Само Бог би могъл да го прати на сцената на катастрофата, само Бог можеше да го направи свидетел на сътворения от самия него Холокост — да види тела без глави, ръце без тела, да вдишва изпаренията от горивото, да го обгръща щипещият черен дим, който не изветрява и мирише на смърт. Той газеше до колене във водата. Краката му бяха потопени в гъст торф. В праисторическото блато живееха чапли, сиви рибари и други птици. Те крачеха из плитчините и дебнеха плячката си, напълно забравили за незначителното присъствие на хората.
Джо си спомняше топлината на зимното слънце, която усещаше върху врата си, но той бе влажен от студена пот. По-късно обиколи мястото на катастрофата с моторницата на стария Крекър от Флорида, брадясал несретник, който вонеше на ром. Бръмчащата моторница се движеше около различни дървета и сред боклуци, разпръснати от вихъра на експлозията.
Мястото скоро се превърна в нереално бойно поле, където водолазите на Националната дирекция по безопасност на транспорта се гмуркаха със специалните костюми на НАСА и се ровеха из мръсотията, а в това време снайперистите следяха за алигатори и отровни змии. Търсачите преровиха внимателно останките за части от телата на загиналите и вадеха всевъзможни неща — от покрити с кръв бедрени кости до все още работещото записващо устройство от командната кабина. Като си спомняше за тази картина, Джо бе уверен, че е видял ада. Сега бе готов да влезе там.
Грег спря на два пъти, за да попита за пътя, преди да се отправи към Пойнт Кабрило Драйв и да тръгне към фара, като си проправяше път между скалите. Човекът от бензиностанцията му бе казал, че там рисуват всички художници. Той отби понтиака и го спря на настлан с пясък паркинг. Дъждът бе спрял. По небето се рееха чайки и оглеждаха езерцата, останали от прилива. Една шейсетинагодишна жена седеше на висок стол пред един триножник и рисуваше фара на фона на сърдитото сиво небе. Двама туристи — мъж и жена, към четиридесетгодишни — се бяха увили като вързопи заради студа и се движеха бързо по ръба на отвесната скала. Самотен мъж с бинокъл стоеше над скалите и оглеждаше водата за китове.
Близо до ръба на скалата Грег видя триножник, високо столче и платно с недовършена рисунка на разгневеното море. Платното бе прогизнало от дъжда.
„Къде си, Джо Дрейтън?“
Грег тръгна по скалата и се загледа в прилива, който бушуваше в скалите под него. В далечината, на стотина метра от брега, върху една заоблена скала стоеше мъж с червено яке. Бе останал като на остров сред прииждащата вода.
„Ти ли си, Джо?“
Вероятно имаше пътека към канарите, но Грег не можеше да я намери. Тръгна, след това се затича към мъжа.
Извика високо името на Джо Дрейтън, но кой би могъл да го чуе сред грохота на вълните? Пътеката лъкатушеше встрани от брега и за момент Грег загуби мъжа от погледа си.
На Джо Дрейтън му се стори, че някой го вика, но ако не беше Бог, трябва да бе вятърът. Мислите му отново се върнаха на онзи адски ден и той за хиляден път видя сцената. Това бе неговото наказание — да агонизира и да се наслаждава на собственото си мъчение.
С лодката на Крекър бяха търсили останки от двигателя и хидравличната система. Виждаше и себе си, коленичил в няма молитва — причината за катастрофата да не е в поддръжката или по-скоро в липсата на такава. В първия час откри три парчета от кожуха на двигателя, една хидравлична помпа, няколко перки и част от маркуч. Маркира местата със закотвени шамандури, за да могат хората от Националната дирекция по безопасност на транспорта да си свършат работата. От диска нямаше и следа. Чак когато залязващото слънце прободе очите му като с кама, Джо го откри сред папрат, заобиколена от цяла плетеница бели лилии. По средата като украшение на масата за обяд на дами лежеше триъгълно парче титаниева сплав и проблясваше в лъчите на залеза. Едно-единствено парче от роторния диск, дълго почти тридесет сантиметра. Дар от дявола.
Тогава разбра причината за трагедията. В сърцето си той я знаеше и преди да види драскотината върху повърхността. Джо пристъпи в плитчината и издърпа парчето в моторницата, за да го огледа. В средата на диска се виждаше неколкосантиметрова кухина.
„Трябва да го взема. Трябва да маркирам мястото и да уведомя търсачите.“