Ако го бе направил, тестовете щяха да потвърдят онова, което вече знаеше, че дискът се е разбил поради остаряване на метала. Докладът щеше да бъде написан на суховатия език на техниците от лабораторията: „Фрактографията, металографията и химическият анализ показаха присъствие на нитрогенно стабилизиран дефект на повърхността около цепнатината“.
Изследователите щяха да се чудят как е могло да се случи само осем месеца след теста за флуоресцентно проникване. Ако дискът бе преминал изпитанието, нямаше да се счупи и да се завърти така, че да разруши хидравличната система.
Лаборантите щяха да измият диска с дейонизирана вода и щяха да направят спектроскопично изследване за наличие на фосфати. Ако изпитанието за флуоресцентно проникване бе направено, както се твърдеше в подписания от него доклад, би трябвало да се открие наличие на съединението. Но те нямаше да го намерят. И тогава докладът щеше да бъде определен като лъжа. Щяха да направят на пух и прах „Атлантика“. Фирмата нямаше да може да се разплати и наред с „Истърн“, „Брениф“, „Фронтиер“ и старата „Пан Ам“ щеше да попадне на бунището. Джо Дрейтън щеше да бъде уволнен, а може би и подведен под съдебна отговорност.
И така, той се обади по клетъчния телефон на Шанк в седалището на шибаната компания, което бе разположено в една шатра. Директорът по сигурността обикаляше екипа, който се занимаваше с трагедията, за да се увери, че никой няма да даде изявление пред пресата без негово разрешение, и се разпореждаше с работниците в шатрата, пълна с комари. Дрейтън си спомняше жуженето на гласовете по време на разговора. В шатрата гъмжеше от ченгета, лекари от екипа за първа помощ, представители на Националната дирекция по безопасност на транспорта и спасителни въздушни екипи. Отвън репортерите обикаляха като лешояди, а над тях кръжаха истинските хищници.
— Зарови го някъде — нареди Шанк.
Дрейтън не се противопостави. В дока го очакваше куриер на „Атлантика“ с плик, в който имаше десет стодоларови банкноти за стария Крекър. Той бе изключително доволен да вземе парите и бе готов веднага да тръгне към Мексиканския залив и да зарови диска. Дрейтън отказа да го придружи, сякаш така щеше да облекчи вината си, и тръгна към дома си, за да се напие.
През първата година непрестанно се боеше, че ще намерят и друго парче от диска. След това започна да се моли това да стане. Уви! Предполагаше, че останките са потънали в тинята, вплетени в стъблата на водораслите.
Джо бе вече в Калифорния, когато научи, че специалистите от Дирекцията за безопасност на транспорта са открили следи от експлозия в кожуха на двигателя, намиращ се на опашката. Бе поклатил глава в недоумение.
Вероятно бе дело на Шанк. Как го бе направил? По някакъв начин бе намерил достъп до частите и бе оставил следи от експлозив. Блестящо отвличане на вниманието! Напълно вероятно при това, защото група кубински емигранти наистина бе отправяла заплахи. В центъра на разследването застана тероризмът и ФБР отстрани следователите от Дирекцията по безопасност на транспорта. Естествено, друго доказателство за наличието на експлозиви не бе открито. Никоя терористична група не пое отговорността и причината за катастрофата не бе определена окончателно. Нещастните вдовици, вдовци и сираци загубиха съдебните дела. Животът за „Атлантика“ продължаваше.
Приливът бе вече в стихията си. Скалата на Дрейтън бе заобиколена отвсякъде с вода. Пенести вълни се разбиваха в ръбовете й и мокреха старите му работни ботуши с метални токове. Вълните се разбиваха така високо, че той усещаше вкуса на сол по устните си. Вятърът се усили и свистеше през отворите в скалите на десетки метри навътре в сушата.
Джо трепереше от студ и съжаляваше, че не бе взел още една бутилка. Съзнанието му бе замъглено от липсата на сън, от малкото храна и многото пиене. Десетки пъти бе стоял на същата тази скала и бе мислил да се хвърли в яростните вълни, точно както нееднократно бе решавал да се обади на Грег Кингстън и да му каже истината. Не намери кураж. Изпълни го самосъжаление и самоненавист.
Само една крачка по хлъзгавата повърхност можеше да облекчи болката му. Можеше да сложи край на видението на сребристия самолет, който се забива във водите, на кошмара с червенооките алигатори, които поглъщат ръце и крака, на детската обувчица, заплетена в листата на една ниска палма.
Можеше да свърши в този миг.
Ако имаше кураж.
Но ако имаше кураж, щеше ли изобщо да бъде тук?
Внезапно една вълна заля скалата, мина покрай него и се оттегли в открито море. Дрейтън се залюля на една страна, после — на друга. Размаха ръце като вятърна мелница, като се мъчеше да остане прав. След това политна и падна в солената ледена вода.