„Господи, защо не съм петнадесет години по-млад и ерген…“
— Сам, готов ли си? — извика Кони отдолу и това му напомни, че е женен, че е на четиридесет и шест и че трябва да внимава с необмислените решения, особено ако става дума за жени.
— Готов и нетърпелив — извика той в отговор. — Какво ще има за вечеря?
Чу стъпките й по стълбите.
— Забрави ли? — Тя влезе в стаята и лицето й потъмня. — По дяволите! Наистина си забравил!
— Какво?
— Полинезийска кухня. Казах ти. За какво мислиш, че са ми тези цветя?
Той чак сега забеляза, че носи няколко стръка.
— Поръчах червена плумерия и цъфнал бял джинджифил още преди седмици. — Гласът й бе предрезгавял от разочарование и гняв. — Цяла сутрин съм ги подреждала.
Тя запрати букета към него и той го пое с хрисимо смирение.
— Прекрасни са — каза неловко. — Какъв е проблемът?
— Начинът, по който си облечен. Очевидно си забравил, че трябваше да се облечем в хавайски стил, а си забравил да кажеш и на гостите ни. Когато им изпратих поканите, още не бях решила какъв ще е мотивът на вечерта. Но миналия четвъртък ти казах, че ще е хавайски.
„Мотивът. Говежда пържола от рибицата, картофи с масло и студена бира са за мен мотивът, който си струва.“
— Ще се почувстват неловко — каза Кони. — И аз ще се почувствам неловко. Очаквах да си облечен в хавайска риза.
— Нямам хавайска риза.
— Аз ти купих. Синя, копринена, с червени хибискуси.
— Ще я облека — каза той без ентусиазъм.
— Не. Щом сътрудниците ти ще бъдат с костюми, няма да е в синхрон.
Труит не можеше да разбере защо хавайската риза е толкова важна, но знаеше, че е по-добре да не налива масло в огъня.
— Сигурен съм, че храната е страхотна и всички ще останат доволни, без значение как са облечени — каза той.
— Ами аз?! — По бузите й потекоха сълзи.
„Какво за теб? Какъв пък е проблемът сега?“
— Само аз няма да бъда на място — извика Кони.
— Как така?
— Защото ще бъда със саронг, идиот такъв!
Лайза пристигна последна. Джери и Вик се мотаеха около кухнята, отпиваха пиня колада и питаха госпожа Труит с какво могат да й помогнат. Тя проверяваше дали се е затоплил паят с риба тон, който бе сложила във фурната. Бе го приготвила по-рано през деня, но бе забравила да го полее със соса от зелен лимон и майонеза, защото се бе ядосала на Сам.
Със Сопчопи до крака си, Сам отвори вратата и в първия миг се зачуди коя ли е тази висока жена със златисточервени коси, това дългокрако създание в рокля с леопардови шарки, която стигаше до глезените й. Тя си бе сложила огърлица от черен оникс, подходящи златни обици и обувки с високи токове и каишка отзад.
— Лайза! — извика той, сякаш правеше голямо откритие.
— Съдия Труит! — усмихна се тя в отговор.
Лайза влезе в малкото антре. Дрехата й се разтвори. Цепката сякаш стигаше чак до кръста й. Очите на съдията се заковаха там, но след миг той смутено отклони поглед. Сопчопи не бе толкова сдържан и като душеше, навря влажната си муцуна в цепката.
— Соп! Престани! — Труит почервеня и допълни: — Той е птичар.
— Е, това обяснява всичко. — Смехът на Лайза се разнесе като шума на пенещо се шампанско.
Труит отпъди Сопчопи и поведе Лайза към кухнята.
— Искам да ви представя на Кони. Тя няма търпение да се запознае с вас.
Следващите три часа Сам прекара като играеше с момчетата на „Черния понеделник“. Спореха върху най-лошите дела през цялото съществуване на Върховния съд. В това време Лайза и Кони си разменяха комплименти по типичния за жените начин. За Труит бе изключително трудно да се съсредоточи и да следи разговорите около масата.
— „Плеси срещу Фъргюсън“ — заяви Виктор Васкес — е едно от най-лошите решения на Върховния съд, защото легализира сегрегацията.
— Харесва ми роклята ви — казваше в това време Кони. — На Живанши ли е?
— Дред Скот е още по-лошо — говореше Джери Клайн. — Златната шега. Ако съдът не бе постановил, че бившите роби не са граждани, защитавани от конституцията, нямаше да имаме случая „Плеси“.