— Дизайнът е на Джон Галиано — кимна Лайза.
— Така си и мислех — възкликна Кони. — Стилът му е толкова смел, толкова сексапилен.
„Толкова неуместен“ — преведе си Труит думите на Кони. След толкова много години, прекарани заедно, той отлично декодираше изразите й. Кони с пуританското си възпитание не можеше да облече тясна пола за официална вечеря, нито пък прилепнали в чатала панталони за сватба в черква.
Когато представи една на друга двете жени, Сам забеляза как Кони потуши блесналите в очите й огънчета. Тази вечер Лайза би могла да завърти главите на мъжете и в най-изискания бар. Изглеждаше прекалено блестяща, прекалено зашеметяваща за малкия им дом. Двете жени си размениха поздрави, след което Кони си сипа червен ром с лед и парченце лимон и стрелна съпруга си с поглед, който казваше: „Кого смяташ да правиш на глупак, стара лисицо?“.
Лайза — невероятно гъвкав леопард, правеше комплименти на Кони за традиционната мебелировка.
— Сякаш съм в Ню Ингланд — възхищаваше се Лайза на хола. — Този стол „Чипъндейл“ ли е?
— Да, защо? В стил „рококо“.
— Много е елегантен.
Труит се мъчеше да допринася за доброто настроение.
— Е, съдия Труит — подхвана Виктор, — кой е бил най-черният понеделник?
— Не забравяйте „Коремацу“ — каза Труит. — Поддържал е отнемането на свободата на американските граждани само защото са имали недвижими имоти в Япония.
— А какво ще кажете за „Труит срещу Труит“? — запита Кони с тънка усмивка. — В това дело всички съпрузи, които забравят мотива на вечерята, давана от съпругите им, се осъждат да присъстват на „Шоуто на орхидеите“ вместо на мача от Суперлигата.
— Жестоко и доста необичайно — каза Сам Труит.
Седяха около масата в трапезарията и привършваха онова, което Сам упорито наричаше пай с раци, а Кони го поправяше, че е с риба тон.
— Просто е превъзходно — каза Лайза. — И сосът е много вкусен. — Тя смръщи вежди и продължи: — Но има нещо, което не мога да определя. Може би тарос?
— Близо сте. Един индонезийски плод. Очевидно добре познавате кухнята — каза впечатлена Кони.
„Звучи като обвинение“ — помисли си Труит, сякаш Лайза бе добила епикурейските си навици в луксозни ресторанти, а не като слугува около печката.
— Естествено — каза Лайза. — Яла съм подобно ястие в Манеле Бей на Ланай, но трябва да призная, че вашето е по-вкусно.
— Ланай! — удиви се Кони. — От години се опитвам да заведа Сам на Хаваите, но той предпочита да посещава скучни съдилища…
— „Куинс Бенч“ в Лондон — довърши Труит изречението й.
— Сам предпочита да гледа остарели адвокати с техните перуки…
— Това са адвокати, които имат право да пледират — намеси се Труит.
— Все едно. Сам, съзнаваш ли, че никога не сме били на Хаваите?
— Ние никога не сме били на много места — Буенос Айрес, Богота…
„Бодега Бей.“
Бе необяснимо защо се сети за родното място на Лайза. Питаше се как ли е изглеждала като дете. Чудеше се дали няма любовник в Калифорния. Защо тази спираща дъха блестяща жена беше сама? Тя беше нещо изключително. Хвърли поглед към Кони, която го изгледа със сардонична усмивка. В саронга и с орхидеята в косите си приличаше на кинозвезда от четиридесетте години.
„По дяволите! Винаги може да прочете мислите ми. След вечерята ще ми каже, че съм бил в настроението на Джими Картър — похотлив в сърцето си.“
Лайза погледна Труит в очите. Бе забелязала, че вечерта той на няколко пъти бе променял настроението си. В началото, когато я поздрави на вратата, бе стъписан, езикът му се върза като на ученик. Можеше да се закълне, че се беше изчервил. По-късно се опитваше да прикрие интереса си и отклоняваше поглед, щом очите им се срещнеха. Но сега, затоплен от алкохола и горящите цепеници в камината, бе станал по-решителен.
„Всичко е наред, Сам. Можеш да гледаш. Можеш да ме докосваш.“
Тя не се съмняваше, че апетитът му се е възбудил не само от пая с риба тон. При изпълнения му с желание поглед, й беше нужно само за миг да останат насаме и да го закачи на въдицата си. Беше подготвена той да бъде сдържан.
„Аз съм женен, работим заедно, моето положение… тра-ла-ла.“
Тази вечер тя се чувстваше неустоима. Можеше да притежава всеки мъж на света. А истината беше, че единственият мъж, когото желаеше, седеше на два метра от нея и й се усмихваше искрено и с копнеж.