Привършиха с ордьовъра и Кони сервира някакво екзотично ястие, приготвено в тиган с банани и къри, като разказа на Лайза колко трудно била намерила листа от „ти“, за да задуши бананите. Двете обсъждаха колко е важно тиганът да бъде горещ, а Вик и Джери дискутираха значението на гравираните в мрамора на фронтона думи: „Равенство пред закона“. Джери спореше словоохотливо, че справедливостта може да бъде еднаква само ако наистина е справедлива. Вик го наричаше заблуден задник. Единственият човек, който се държеше странно, бе Труит. Той не можеше да свали очи от Лайза. Сякаш за първи път виждаше в детайли лицето й, стъписващите синьо-зелени очи, изразителните й устни. Няколко къдрици се спускаха като копринени нишки и проблясваха в червено на светлината на свещите.
— Имам нужда от едно питие — каза той и тръгна към кухнята. Извади бутилка финландска водка от фризера. Беше тъкмо моментът да се поохлади. Бе фантазирал за сътрудничката си и мислите му нямаха нищо общо с нейните проучвания по делото за акта за добро поведение. Мисълта му бе насочена към недоброто поведение. Беше очарован от невероятната й красота, привлечен от обещаващата цепка на роклята й и удивен от дълбочината на познанията й.
Остави чашата — водката премина като горещо острие през гърлото му — и се зае да сравнява двете жени. Не беше справедливо. Когато мъж и жена живеят заедно, те неминуемо се нараняват, а от раните им остават белези. Той знаеше всички слабости на Кони, а тя знаеше неговите. Лайза изглеждаше толкова ненаранена от света, толкова освободена от грижи.
Когато се присъедини към останалите на масата, двете жени вместо да обсъждат храната и мебелировката, говореха за съдебен процес.
— Сам, нуждаем се от твоето юридическо мнение — каза Кони, като леко заваляше думите, което не беше чудно, тъй като бе пила ром цялата вечер. — В „Поуст“ имаше статия за един млад футболен треньор в гимназия, който бил уволнен, защото отказал да му направят тест за наркотици. Той дал ръководството на гимназията под съд, за да се върне на мястото си.
— Въздържам се от мнение — заяви Труит. — Какво ще кажете вие двете?
— Да го накарат да се изпикае в бутилката — високо каза Кони. Заради рома бостънското й лустро бе отишло по дяволите. — Как можем да се отървем от наркотиците в училищата, щом учителите се друсат?
— Но тук не съществува вероятност този учител да е взимал наркотици — каза Лайза. — Освен това какво значение има, ако един способен учител и треньор обича да попуши малко трева в събота вечер? Тестът е грубо нарушение на правата на личността.
— Господи, сякаш слушам съпруга си.
— Аз съм привърженик на личната свобода, както и съдията.
— Без съмнение това е причината да ви назначи.
„Превод: назначил те е, защото изглеждаш като суперманекен, а не като канцеларска мишка. Назначил те е, защото иска да те чука оттук до Девети окръжен съд.“
— Има и друга прилика — продължи Кони. — И двамата сте дяволски самоуверени. Изпълнени със справедливост.
За миг всички замълчаха. После Труит се разсмя и каза:
— Нали виждате, дори и съдия от Върховния съд може да бъде осъждан у дома си.
Думите му разсеяха напрежението и прикриха чувствата му, вътрешния му гняв. Той винаги бе прикривал истината за брака си. През всичките пропилени години бе отказвал да признае, че с Кони са двама души, които непрекъснато се карат и се наказват заради миналото. Бе провалил напразно живота си, както и Кони, чийто живот бе празен като утробата й.
Само за една вечер Лайза се бе превърнала в символ и в блестящ огън. Символизираше загубената младост и на двамата и осветяваше в мрака неизречената тайна на брака им: той беше безрадостен, без обич, просто съюз на двама упорити, които не желаеха да подобрят живота си или да скъсат нишката, която ги свързваше, както свързва двама биещи се с ножове в някой бар.
По-късно Труит изпрати Лайза до колата й. Копнееше да й каже нещо различно от някоя безвредна забележка за работата й. Не можеше! Щеше да държи под ключ чувствата си. Никога нямаше да действа, воден от тях. Докато й казваше „Лека нощ“, забеляза сянката на Кони зад прозореца в спалнята. Несъмнено ги наблюдаваше през дръпнатите завеси.
„Какво очаква? Че ще коленича и ще заровя глава в дрехата й като Сопчопи?“
Чувстваше се неловко, като болен. Ръкостискането беше съвсем формално. И дума не можеше да става за прегръдка или потупване по бузата. Той взе ръката й между своите, точно както бе постъпил първия ден. Само че този път беше по-различно.