Ченгето бе налапало пениса на чернилката, а Джери смучеше члена на Шанк и го притискаше с палец и показалец.
„Дебелакът не прави това за пръв път. Не се справя зле.“
Шанк го направляваше, като притискаше главата му, здраво заровил пръсти в мазната му коса. Мислеше за фаталността на постъпката си. Не би могъл да каже никому. Всеки би помислил, че се е възползвал от услугите на момчето, а той всъщност вършеше работата си.
Все още на колене и без да отваря уста, Джери се опита да каже нещо, но Шанк чу само свистене и попита:
— Какво?
Момчето се отстрани и Шанк почувства хладния въздух върху члена си.
— Обещай ми, че няма да се изпразниш в устата ми.
— Честен кръст. Хайде, смучи. — Шанк отново напъха члена си в устата на момчето.
На екрана чернокожият бе положил пениса си върху цялото лице на ченгето и Шанк усети как напрежението в тестисите му нараства. Джери бе поел члена му дълбоко, чак до гърлото, и наистина се стараеше да го задоволи.
„Време е да вървим, Джери.“
Шанк плъзна ръце от косата на Джери и притисна адамовата му ябълка. Той се задави, отдръпна се и пенисът на Шанк се изплъзна от устата му.
— Така не се прави — изломоти момчето. — Спираш въздуха на човек, който се старае да увеличи…
— Млъкни и продължавай да смучеш. — Шанк намести члена си в отворената уста на момчето и увеличи натиска върху врата му. Джери затвори уста и се опита да се отдръпне, но Шанк не го пускаше. Пръстите му се забиваха все по-дълбоко. Джери се опита да се изплюе и да се освободи от клещите на Шанк, но не можа да помръдне. Не му стигаше въздух.
— Изяж ме, Джери.
Джери се смръзна, отвори широко очи и изгледа Шанк с ужас.
— Съжалявам, Джери — със сарказъм произнесе Шанк. — Наруших ли концентрацията ти?
Джери се опита да каже нещо, но се задави.
— Да, знам името ти. А сега продължавай да смучеш.
Шанк приплъзна бедрата си напред и пенисът му опря в гърлото на момчето. Време бе да се извадят сливиците му.
Лавата бликна и облят от топлина, Шанк затвори очи и се опита да прекърши врата на Джери. Момчето се бореше, но не можеше да помръдне. Въздухът напусна тялото му. Той трепереше. От клепачите му потече кръв, а ларинксът му изпращя като счупен ядец на пиле.
Шанк се изпразваше в отворената уста на момчето, със затворени очи, за да не го вижда.
Джери Клайн го нямаше. В съзнанието си Шанк виждаше друг, който би могъл да го задоволи. В славния миг на оргазма Шанк се взираше в ужасеното лице на Лайза Фримонт.
15.
Сам Труит бе най-високоплатеният портиер на света. Надяваше се да е така, макар че годишната му заплата от сто шестдесет и четири хиляди и сто долара бледнееше в сравнение със заплащането на някое момче в червена униформа, работещо в някой от луксозните нюйоркски хотели, особено като се вземат предвид бакшишите, допълнителното заплащане за Коледа, а и подкупите, които му даваха женените мъже, когато се промъкваха с приятелките си към служебния асансьор.
Приятелки. Труит смяташе, че думата е толкова старомодна, колкото и костюмът му от три части с тесни ревери. Не можеше да спре да мисли за Лайза, а сетеше ли се за нея, се възбуждаше.
Какво искаше тя всъщност? Едно бързо чукане или нещо повече?
„А какво искам аз? Защо съм толкова развълнуван? Защо се чувствам като шестнадесетгодишен с бушуващи хормони?“
На вратата на залата се почука и Труит стана да отвори. Там стоеше един от охраната на съда със списъка с делата, за който бе помолил главният съдия. По традиция до вратата седеше най-младшият член на съдийския състав. Неговата задача бе да отваря вратата, ако някой имаше нахалството да почука. Младшият съдия освен това отваряше вратата и за да предаде съобщения на някой от куриерите, които стояха отвън. Често, прекалено често според Труит, главният съдия Клифорд Уитингтън проявяваше неудържимото си и спешно желание да получи някоя книга, меморандум или досие по дело.
Шефът седеше на председателското място на масата, а от двете му страни седяха другите съдии според старшинството си. Уитингтън бе облечен в шит по поръчка черен костюм с широки бели райета, ризата му бе бяла и колосана, а на ръкавелите имаше златни копчета. Бе с по-блестящ вид от своите предшественици. Свободно падащата му буйна бяла коса му придаваше вид на комарджия. Шефът проявяваше индивидуалност и при темите, които искаше да обсъждат. Той определено беше индивидуалист, а не член на екип, за какъвто обичаше да се представя. Настояваше всички да работят заедно. Предполагаше се, че е пръв между равни, но той винаги поставяше ударението върху пръв.