Около масата бяха наредени дървени колички, претрупани с досиета и официални доклади по делата от по-низши съдебни инстанции. Труит седеше в далечния край и се взираше в портрета на Джон Маршал, който висеше над камината. От време на време вдигаше поглед към кристалния полилей, който висеше точно над неговата глава. Ако паднеше, на президента щеше да се падне честта да назначи поне още трима съдии.
Труит слушаше как шефът председателства, но умът му бе другаде. Умът му бе в цепката на роклята на Лайза Фримонт. Да опита забранения плод.
„По всяко време, Сам. Навсякъде. Достатъчно е само да поискаш.“
„Да поискам? Та аз бих молил, но не мога. Прекалено много очи и уши има, а ехото в този мраморен мавзолей е силно. Медиите. Фондацията за защита на семейните ценности, главния съдия… много рискове.“
— Нека приключим с домакинската работа — изръмжа шефът, като прелистваше един кожен тефтер. Провери докъде е стигнала разработката на някои решения, които още не бяха готови. Съобщи статистически данни за броя на разглежданите дела, и задоволените молби, прегледа списъка на предстоящите за изслушване дела, прокашля се и каза:
— Възможно е някои от вас да са прочели празнословията за самолетната катастрофа, която е включена в работата ни. Изглежда, че от „Ню Йорк Таймс“ вече са се настроили срещу компанията, така че не виждам за какво трябва да се безпокоим.
Изказването му предизвика леки усмивки, а той се разсмя на собствената си шега.
— Аз не чета „Таймс“ — продължи Уитингтън, — но някой ми изпрати един брой, в който е поместена статия на човек от нашето братство, който е намерил за необходимо да тълкува случая публично.
Той хвърли поглед на Труит.
— Радвам се, че ви е било забавно, шефе.
— Не съм казал, че ми е било забавно, Сам. Благодарен съм обаче, че не сте изнесли пред читателите нашите тайни.
„Не знам много, но знам добре какъв празнодумец сте.“
Няколко седмици по-рано го бе потърсил един от редакторите на вестника и бе измолил да напише статия от осемстотин думи. Труит се съгласи и написа приятна за четене статия, която представяше съда от другата страна на скамейката. Освен това не му бе възложено той да подготви решението, макар че беше написал няколко безвредни мнения, които бившият съдия Уилям Дъглас би нарекъл „малки хрумвания“. Малки хрумвания от Сам Труит. Самият той още не бе изяснил позицията си.
— Ще оценя жеста, ако бъда предварително уведомяван, когато някой от вас реши да се изявява в медиите.
Главният съдия произнесе „медиите“ така, сякаш ставаше дума за заразна болест.
— Аз очаквах покана да позирам за първата страница на „Плейбой“ — каза Гуендолин Робинс, — но Хеф така и не ми се обади.
— Ако прочете мнението ти по делото за цензурата над неприлични изразни средства, ще ти изпрати шампанско и черен хайвер — отвърна главният съдия.
Гуендолин Робинс се изкиска. Тя се забавляваше с репутацията си на свадлива стара гъска и на най-ревностен защитник на свободата на словото и изразните средства. Неведнъж бе изразявала мнението, че не съществуват мръсни книги, а само мръсни умове. Бе минала седемдесетте и винаги сядаше на първия ред, когато съдиите „ходеха на кино“ — гледаха материали по дела, свързани с порнографията или неприличния изказ. Когато някои от мъжете съдии извръщаха очи и кашляха нервно, Гуен се заливаше от смях, а от цигарата й към прожектора се виеше дим.
— Изглежда, че пресата си е сложила таралеж в задника що се отнася до делото за самолетната катастрофа. — Шефът внимателно се взираше в тефтера си. — Лобах срещу „Атлантика“. Прочетох първите доклади на сътрудниците ми и поне на пръв поглед не открих доказателства за проява на небрежност. Освен това, когато се стигне до съдебни решения, засягащи въздухоплаването, имам чувството, че Конгресът пикае върху собствения си крак. С това естествено не искам да влияя на колегите си.
Отново се чу хихикане. Отново гласовете бяха пет на четири. Сам Труит, Къртис Бракстън, Дебора Каплан и Гуендолин Робинс не бяха съгласни.
— Изслушването на страните е определено точно преди коледната ваканция — продължи Уитингтън и погледна джобния си календар. — Всъщност се пада в деня, когато е празненството на сътрудниците. Може би дотогава медиите ще спрат да бият барабаните. Междувременно аз ще се опитам да устоя на естественото си желание да гласувам обратно на всяко мнение на „Таймс“.