„Атлантика“. Труит бе прочел бегло първия вариант от доклада на Джери Клайн. Този вариант по-скоро бе настоятелен призив. В типичния си многословен стил Джери наричаше отхвърлянето на иска по съдебния процес „жестоко и безсърдечно решение, което не може да бъде оправдано в едно цивилизовано общество“. Труит възнамеряваше да говори с него вечерта и да го накара да намали патоса и риториката.
„А къде е Джери? Той обикновено идва пръв на работа и си отива последен.“
По време на обедната почивка Ели му каза, че Лайза си е тръгнала. Не се чувствала добре. Труит се сети, че на сутрешното заседание, на което Джери не бе дошъл, бе крещял на другите двама — и на Лайза. Един от сътрудниците му липсваше, а другият беше болен. Очевидно екипът му не работеше по определението на съдията Бракстън — в тясно сътрудничество.
„Може да съм я притеснил. Снощи тя ми предложи всичко, а аз се държах като скъперник. Може да е помислила, че я отблъсквам. Не знае ли, че се измъчвам? Чувствам се между чука и наковалнята.“
Беше ли Лайза наистина болна, или беше разстроена, че не бе отговорил на невероятното й предложение? Господи! Ами ако се беше влюбила в него по някакъв незрял начин и с чувство на преклонение? Ами ако легнеше с нея и след това прекратяха връзката, дали нямаше да реагира в стила на „Фатално привличане“?
„Опасно е. Ще го запазя в себе си.“
Шефът продължаваше да изрежда делата, които очакваха решението на съда, и молбите, на които трябваше да се отговори. Разискванията продължаваха по начина, който Труит намираше за скучен и досаден. Първо шефът обобщаваше всяко дело върху основата на записките на разискванията. След това се даваше думата на старши съдията. Накрая думата получаваше Труит, но тогава бе останало много малко за казване. Той се занимаваше с работата, която се предоставяше на сътрудниците — записваше резултатите от дискусиите и тъй като се обсъждаха много дела, трябваше да внимава, за да не достигне до сътрудниците погрешна информация и да изискат документи за дело от по-низша инстанция, което вече е било отказано или обратното.
„Портиер и протоколчик. Трябва да се посочи на първо място.“
Главният съдия обобщаваше последното дело за смъртно наказание и с тона си демонстрираше презрението си към осъдения. Труит подаде бележка на Бракстън: „Хей, Генерале, каква беше присъдата по делото на Леополд и Лоуб?“.
Къртис Бракстън едва сдържа усмивката си и написа отговор върху бланка на Върховния съд: „Ще престанеш ли с подвеждащите си въпроси, Скрап? Нямаше присъда“.
По дяволите! Не можеше да заблуди Генерала. Помнеше, че няма присъда, защото Кларънс Дароу бе пледирала, че обвиняемите са виновни за извършеното убийство, и бе оспорвала само наказанието, получавайки доживотен затвор вместо смърт.
Това бе игра, която двамата започваха, когато шефът станеше непоносимо скучен. Можеше да се нарече „Прочути съдебни процеси“ и докато играеха, често вбесяваха Виктор Смол — суровия и упорит бивш главен държавен адвокат от Мейн, който седеше до Бракстън.
Шефът се бе заел с отегчителен анализ на делото за законността да бъде освободен от държавни такси земният газ, използван най-много в Охайо. Мислите на Труит отново започнаха да се реят.
„Ако Лайза е болна, бих могъл да й се обадя или да намина у тях. Не! Щях ли да го направя, ако Джери или Вик имаха грип?“
Отново се закле да не изпада в компрометиращи ситуации. Сети се за Кони, чието заядливо настроение се бе пренесло от вечерята на сутрешното кафе.
— Ти просто обичаш да си заобиколен от красиви и блестящи създания — заяви тя на закуска и не желаеше да отстъпи.
— Само за протокола, Кони. Аз не чукам Лайза Фримонт.
— Знам. Винаги мога да кажа кога си още само увлечен и си в предактово настроение. После обикновено губиш интерес.
— Кони, моля те.
— Истина е. Правил си го с мен и с много други.
При мисълта за годините на безкрайни препирни помежду им го налегна тъга.
— Толкова е лесно да те разгадае човек, Сам. Ако пуснеш в една стая петдесет красиви млади жени, аз веднага мога да ти кажа коя ще избереш — онази, която много е пътувала, много е чела, облича се елегантно и скоро ще бъде начукана.
— Кони, нямам намерение да…
— Ти си отегчен от мен. Господи! И защо да не си? Всеки път щом срещнеш „прекрасната жена“, ти започваш да фантазираш колко вълнуващо може да бъде, но след като постигнеш своето, си отново отегчен. Така че, давай!