Тя чу как Доузиър се моли на глас. Това го нямаше в документите. Знаеше, че обикновено Дирекцията по безопасност на транспорта изрязва личните бележки. Мислите й препускаха. Какво още бе казал Тони?
„Какви са били последните му думи, последните му мисли?“
— О, господи! О, господи! — Гласът на Райдър бе задавен от отчаяние.
След това Тони каза повече с безсилие, отколкото със страх:
— Джо ми каза! Джо ми каза за проклетия…
Нещо прищрака, настъпи тишина и накрая:
— Лайза, обичам те! Обичам те толкова…
Експлозията сложи край на думите му. Върху лентата нямаше нищо повече.
Побиха я тръпки като порив на вятър над спокойна вода. Бе повече, отколкото можеше да понесе.
„В последния момент, когато е знаел какво става, Тони е мислил за мен.“
Очите й плуваха в сълзи, гърлото й бе така свито, че не можеше да диша. Искаше да побегне. Искаше да избяга от спомените, както бе направила преди три години, но бе парализирана от болката. Тони бе първият и последният мъж, когото бе обичала.
„Герой, любовник, приятел. Ти винаги постъпваше както трябва. Ти въплъщаваше силата на доброто, която ме отдръпна от Макс, а сега, без теб, виж докъде стигнах. Юда в храма, проститутка между свещеници.“
Навън студеният ноемврийски дъжд падаше върху листата на дърветата. В апартамента бе топло, но тя се чувстваше премръзнала.
— По дяволите, Грег! — извика тя, но гласът й едва се чуваше. — Защо ми причиняваш това?
— За да те накарам да видиш истината.
— Истината е, че баща ти е мъртъв и не можем да направим нищо, за да го върнем. Ищците могат да спечелят или да загубят съдебния процес. Макс Уонакър може да стане милиардер или да отиде в затвора… няма значение. Тони е мъртъв. Никога няма да се върне при нас.
Тя хлипаше и Грег я взе в прегръдките си.
— Съжалявам, че ти причинявам болка, но не мога да оставя нещата така. Нещо не е било наред в самолета на баща ми, имало е някакъв пропуск в механиката или е било недоглеждане, или е фалшифициран докладът. Джо Дрейтън е знаел и е казал на татко. Ти самата го чу на записа.
— Въображението ти играе лоши шеги — подсмърчаше Лайза. — Правиш заключение само върху част от изречение. „Джо ми каза…“ Какво му е казал? Защо настояваш да гониш сенките?
— А ти защо отричаш истината? — попита сърдито Грег.
— Моля те, нека не спорим. — Лайза изтощено седна на канапето. — Искаш ли нещо за пиене?
— Сигурна ли си, че съм достатъчни голям? — попита той саркастично.
— Грег…
— Отивам да пишкам — обяви той както правеше, когато беше на дванадесет години.
Грег излезе в коридора и влезе в банята за гости. Лайза остана на мястото си със затворени очи и ръка върху челото си.
Малката баня ухаеше на канела и сушени розови листа. На закачалката висеше хавлиена кърпа, а на мивката бе оставен буркан с разноцветни сапуни.
Защо тя не приемаше истината?
Грег не можеше да си отговори. Вероятно Лайза реагираше на своята загуба по различен начин. Вървеше напред и се опитваше да не мисли за станалото. Грег изпитваше близост с всички семейства, чиито близки и любими бяха убити при неизяснени обстоятелства. Може би е трудно да го обясниш на чужд човек, но онези, които са загубили свой близък разбираха: трябва да узнаеш истината.
Изглежда, че Лайза не искаше да знае.
„Тя е затворила очите си.“
Грег използва тоалетната й си изми ръцете. Отвори вратата, за да излезе, и по невнимание бутна някаква дреха, закачена от вътрешната страна на вратата. Черен копринен халат. Той го вдигна и го закачи. Плъзна ръце по луксозния плат. Халатът бе със златни нишки. От лявата му страна на височината на гръдния кош със същите златни нишки бе избродиран монограм: „МЛУ“. Грег стъписано разгледа етикета. Дрехата бе голям размер, бе мъжки халат, много скъп при това. Върху етикета пишеше: „Лейнс Клотинг, Маями“.
„МЛУ“. Максуел Лойд Уонакър!
Не можеше да бъде! Грег се мъчеше да не повярва в очевидното.
Както не искаше да повярва и Лайза.
Завладяха го спомени. Лайза промива раната му, получена след падане с велосипеда, Лайза му приготвя печени ябълки с канела и стафиди, радостта на Лайза, когато се влюби в баща му. Това момиче, тази жена бе всичко за него. Не можеше да е враг.