Докладите на „Атлантика“ сочеха, че осем месеца преди катастрофата дискът е бил подложен на изследване за степента на износване. Докладът бе подписан от Джо Дрейтън. Но с рисунките си Дрейтън се отричаше от него.
На първата рисунка бе изобразен шкаф за папки с отворени чекмеджета: „Провери докладите, но докладите лъжат“.
На следващата бе нарисувана змия, увита около молив с голяма гума. Никакъв текст, но посланието не можеше да се сбърка: „Докладите са подправени“.
Счупена перка. „Къде е роторният диск?“
Последната рисунка бе бомба с две зачеркващи я през средата линии. „Не е имало бомба.“
Дрейтън се бе опитал да покаже на Грег, че двадесет и четири годишният диск се е пръснал и е разкъсал системата за контрол на полета. Спомни си, че Тони й бе казвал, че са намалили екипите по поддръжката и са дали под аренда тази дейност на нелицензирани фирми. Не ставаше ли дума точно за това в пилотската кабина преди катастрофата?
„Джо Дрейтън вероятно е казал истината. Защо му е било да лъже? Той включваше и себе си към виновните.“
Парченцата от мозайката се подреждаха с болезнена яснота. Роторният диск се бе разбил поради износване на материала, защото Макс бе отрязал парите за поддръжката, защото фирмата загниваше от горе до долу с мръсните си пари, с фалшифицираните си доклади и…
„Макс е убил Тони!“
Не! Лайза не можеше да повярва. Ако това беше истина, животът й се преобръщаше с главата надолу. „Ако не е имало бомба, ако «Атлантика» е фалшифицирала докладите, за да прикрие недостатъците в поддръжката, това означава, че Макс е убил Тони и ме използва като прикритие за собствената си вина.“
Не можеше да е истина.
Макс имаше много недостатъци, но не и този.
Сърцето й внезапно заби, имаше чувството, че черепът й ще се пръсне. Бе обзета от ужас и непоносима физическа болка.
„Не! Не е истина!“
Съдбата не можеше да е така жестока. Това не бе някоя библейска трагедия. Това не беше цар Давид, който изпраща на смърт Урия, за да вземе Вирсавия.
Тя се противопоставяше на всичко, което й бе казал Грег, макар че рисунките, записът, собственият й инстинкт говореха, че то е истина. Трябваше да го направи, за да запази разума си. Лайза вдигна чашата чай и я опря в челото си с надеждата, че горещината ще намали болката й. Мислите й препускаха и тя се опитваше да се успокои. Бавно остави чашата върху масата. Следеше всяко свое движение. Концентрира се върху дишането си и отново се замисли.
Беше ли възможно?
Отговорът бавно се изясни. Тя помагаше на хората, които бяха убили Тони.
„Аз хвърлям последната шепа пръст върху гроба му.“
Бореше се да преодолее гнева, който бушуваше като прииждаща към бент вода. Как би постъпил Тони, ако тя бе убита, а той бе останал жив?
Спокойно! Тони, който бе участвал в ужасяващи въздушни битки, който рискуваше живота си в името на принципите, който отчаяно се бе борил, за да спаси самолета и пътниците… Тони щеше да се бие с тях, независимо от риска. Той бе направен от здрав материал. Беше герой. А тя бе просто…
„Просто какво? Бедно дете, беглец, жертва, стриптийзьорка? Не! Аз съм жена, адвокат във Върховния съд на Съединените щати. Аз съм дяволски умна и мога да се боря. Ще проуча какво се е случило, ще го направя заради Тони, заради Грег и заради всички останали.“
Започна да прибира папките с документите на „Атлантика“ в шкафа. На вратата се позвъни отново. Дали не се връщаше Грег? Дано да е така. Вече бяха от един екип.
Тя вдигна слушалката на домофона и в първия миг не позна изтерзания глас.
— Лайза, трябва да поговоря с теб — каза Сам Труит.
Не! О, не! О, не!
Лайза повтаряше думите и те се нареждаха в скръбна песен.
Сам Труит изглеждаше изтощен. Застана в средата на дневната и съобщи, че Джери Клайн е мъртъв. Убит. Портфейлът му бил изчезнал. Било е кражба, вероятно извършена от някакъв садистичен тип, който преследва хомосексуалисти. Вероятно е попаднал случайно на Джери.
„Джери мъртъв?“
Ужасна мисъл я разтърси и тя се разтрепери като ранена птичка.
„Садистичен тип, добре, но няма никаква случайност.“