Чувстваше се отчаяна и сама.
„Вървя по опънато въже. Само крачка встрани и…“
Сърцето й бе студено като камък в планински поток. Това бе един от онези болезнени моменти, когато осъзнаваше, че се сблъсква с действителността.
След всичките изминали години Макс се бе оказал прав. Опита се да си припомни точните му думи.
„Ние вземаме картите, които ни раздават, и ако се наложи да извадим още едно асо от ръкава си, е, по дяволите, ние го вадим. Не играем по чужди правила.“
„Бъди проклет, Макс! Ще взема тези правила и ще ги завържа на възел. Ще победя и теб, и Шанк в собствената ви игра.“
19.
Лайза бе кълбо от противоречиви чувства. Прекалено много неща се бяха случили за твърде кратко време.
Тони й говореше от гроба си… изглежда, търсеше помощта й.
Джери Клайн бе мъртъв и тя обвиняваше себе си за това.
Сам Труит беше неин любовник… но за колко време?
И Грег. Къде беше той? Бе телефонирала на Мери Кингстън в Бодега Бей, но тя не бе чувала нищо за внука си.
Щом се сетеше за Тони, потъваше в неизразима скръб. Тъга и вина я обземаха заради смъртта на Джери, а затвореше ли очи с мисълта за Сам, тръпнеше в очакване.
Макс Уонакър й се бе обадил с надеждата да чуе добри новини. Да, беше отвърнала тя, получила е делото и Труит все повече клонял на страната на „Атлантика“.
„Стъписващото е, че това е истината. Но когато му кажа, ще презре името на «Атлантика».“
Чувстваше, че губи контрол над събитията. Последната нощ сънува, че е на сал, който, подмятан от бързи бушуващи вълни, се приближава все повече към смъртоносните скали. Тя гребеше с бясна скорост, но не се справяше със сала. Другите салджии не й помогнаха, дори не вдигнаха греблата си. Тогава разбра, че те всички са мъртви. Там беше Тони в пилотската си униформа, Джери Клайн и другите, които познаваше само по име — Хауард Лобах, Рита Заславска, стюардесата Марша Снайдер. Безжизнените им очи се бяха втренчили в нея. Зави й се свят, салът се удари в една скала, тя изхвръкна и падна в ледената вода. Събуди се като крещеше и риташе, опитваше се да прегази водата, замръзнала до мозъка на костите си.
Сънят още беше пред очите й, докато се обличаше за работа — два дни след като Сам пръв напусна леглото и остави топла вдлъбнатина в чаршафите както мечката оставя следи в бърлогата си. Тя разтвори вертикалните щори. Ранното слънце влезе в стаята и пропълзя до отсрещната стена.
Странен проблясък привлече погледа й. С леки стъпки тя приближи стената, като гледаше към леглото, и я видя. Взираше се в нея от картината на Шагал. Отразяваше слънчевата светлина право в очите й и й причиняваше болка. Щом проумя какво е, изтръпна от ужас.
„Шанк е шпионирал стаята ми.“
Като обезумяла Лайза пъхна пръсти в мекия пластир и измъкна малка леща от видеокамера, прикрепена с гъвкав кабел. Счупи си един нокът, но успя да увие китката си около кабела и го издърпа. Приличаше на змия, която се подава от дупката си. Тя дърпаше кабела по продължение на стената и го следваше из апартамента. Отведе я в дневната, където изчезна под килима, а след това се появи на другата стена. От вратата излизаше в коридора и завиваше към килера, където бе климатичната инсталация. Там на стената под някакви проводници тя откри малка видеокамера. Канеше се да натисне бутона и да извади касетката, но забеляза, че апаратът вече е отварян.
И празен!
Може би никога не бе имало касета или Шанк вече я бе взел. При мисълта, че я гледа как се люби, кожата й настръхна. Тя гневно взе телефонната слушалка и се обади на Шанк в Маями.
— Копеле! — извика Лайза, щом чу гласа му. — Върни ми лентата.
— Добро утро и на теб, сладко зайче.
— Изпълних задачата и получих гласа му! Не е нужно да го изнудваш.
— Добре, тогава ще я прибавя в личната си колекция. Ще я сложа между „Лорънс Арабски“ и „Малката русалка“.
— Да не си посмял да я използваш! Ще ме уволни и ще гласува против „Атлантика“.
— Както кажеш, Лайза. Ще запазим тайната помежду си. — Той изсумтя и се разсмя. — Освен това на мен ми харесва как се движи задникът ти в забавен каданс.
Шанк седеше до масата и нетърпеливо чакаше Макс Уонакър да завърши обиколката си на връщане от шведската маса. Подобно на политик в предизборна кампания, Макс спираше да поздрави всеки банкер и всеки адвокат. Заслепяваше ги със служебната си усмивка, подхвърляше шеги за резултатите от голфа, разпитваше ги за съпругите и децата, за двайсетметровия „Хатерас“, обзаведен с мебели от тиково дърво, и обещаваше да се видят в клуба в събота.