Здрависването бе традиционна проява на колегиалност, с която започваше всяко заседание. Сам Труит се наслаждаваше на мига, защото независимо от различията, те се уважаваха един друг като професионалисти.
„Подай ръка, върви в ъгъла си и щом чуеш звънеца, започвай битката. Готов ли си да боботиш?“
Труит отклони вниманието си още по време на дискусията, която разглеждаше въпроса дали екипът от тримата съдии е сгрешил, като е отказал един милиард и три милиона долара обезпечение на процеса срещу азбестовите компании. Мислите му се рееха далеч — навън в коридора и надолу по спираловидната стълба до малкия кабинет на Лайза Фримонт.
„Лайза. Лайза. Лайза. Велики боже! Ще те загубя.“
В миг осъзна, че пише името й, отново и отново върху жълтата си поставка. Вместо да си води бележки по решението за азбестовите компании, той драскаше името й, като на буквата „Л“ слагаше специални завъртулки.
Ако не се беше спрял, щеше да покрие със сърца цялата страница.
„Господи, сега ми липсват само пъпки и съм готов за прототип на тийнейджър.“
Беше втората седмица на декември и лекият сняг падаше и се разтапяше върху калната земя като захар във вода. Бяха изминали две седмици с любов и правосъдие и Сам Труит не знаеше кое е по-важно за него.
Питаше се дали се забелязва. Предния ден Ели го бе изгледала странно, след като Лайза излезе от кабинета му. Не бяха правили нищо, само обсъждаха делата. Докато разглеждаха едно решение на Апелативния съд, ръцете им за миг се докоснаха и спряха движението си, за да си разменят ласка, и толкова. Лайза излезе от кабинета му с книги и папки в ръка. Влезе Ели. Какво ли бе прочела в изражението му? Дали наистина поклати глава, или така му се стори?
Освен това съществуваше и Кони, чиято интуиция граничеше с магьосничество. Тя вече бе забелязала късо и стилно подстриганата му коса.
— Време беше да заживееш в деветдесетте години. Тъкмо навреме за новото хилядолетие.
Дали подозираше нещо? Той взе молив, за да заличи драсканиците си и да прикрие доказателствата за онова, което му пречеше да си върши работата. На масата се водеше спор между главния съдия и Гуендолин Робинс върху някаква подробност от процеса на азбестовите компании.
Лайза. Лайза. Лайза.
Мислите за нея избутваха всички други. Сладкият й аромат, мекотата на вътрешната страна на бедрата й, трепетът, който разтърсваше тялото й, когато стигаха върха.
Той лелееше за миговете, прекарани заедно, копнееше за нея, когато бяха разделени. Срещите им бяха станали рутинни. Всяка вечер, когато можеше, обикновено понеделник, сряда и петък, сякаш ходеше на курс — той спираше в апартамента й на път за дома си. Имаше собствен ключ и понякога пристигаше преди нея. Всякога бе имал нормален апетит за секс, но сега бе станал ненаситен. Любеха се несдържано, жадно и настойчиво, по непознат за него дотогава начин.
Знаеше, че чувството — физическото удоволствие, чувството за вина, страхът да не бъдат разкрити — се засилваше от тайната на връзката им. Беше му се случвало и преди, но не по този начин. В сърцето си знаеше, че повече няма да му се случи. Искаше я сега и завинаги. Как можеше да стане това?
След като се любеха, оставаха в леглото и разговаряха в скъпоценните минути преди Труит да се отправи към дома си. Той искаше да знае всичко за нея, но бе разбрал, че има една стена, през която не може да проникне. Тя просто не обичаше да говори за детството си. Освен събраните факти по време на събеседването — че баща й е бил професионален рибар и времената са били тежки — изглеждаше, че животът й е започнал, когато е станала студентка в Бъркли.
— Какво те кара да вървиш напред? — попита я Труит.
— Ти, Сам. Ти навиваш часовника ми.
— Не, хайде. Какво искаш?
— Целите ми са прости — каза Лайза с тайнствена усмивка. — Искам всичко.
Каза му, че мечтае за успешна кариера, любящ съпруг, деца и голдън ретривър.
„Деца!“
Той остави съзнанието си да скочи в друга бездна. Липсваше му толкова много, но още не бе късно. Може би още можеше да стане баща.
„Господи, какво си въобразяваш, Сам Труит? Ти си съдия във Върховния съд, предполага се, че имаш имунитет срещу човешките емоции.“
Предния ден, докато той си връзваше вратовръзката, обсъждаха задачите й. Той я попита как върви работата по делото на „Атлантика“. Тя му каза какъв е резултатът — още не разполагаше с доказателство за проявена небрежност.
— Понякога — не се предаваше тя — не е възможно да посочиш само едно доказателство, за да стигнеш до заключението, че ищците са били лишени от справедливост в съда.