Тогава тя не мислеше за делото, за Макс или за Шанк, нито дори за Тони. Изобщо не мислеше. Бе се подчинила на химическите процеси в тялото си. Страстта й бе толкова силна, че замъгли всяка друга мисъл. Такава страст не бе изживявала с Макс, защото тя не се появява от нуждата или от чувството за благодарност. Бе същият огън, който се бе разгорял между нея и Тони. Огън, който бе свободен и необуздан и поглъщаше всичко, щом срещнеше пламък със същата сила.
При Тони нямаше съмнения. Тя беше влюбена. За пръв и последен път. А сега…
„Не, няма да допусна да се влюбя в Сам. Той със сигурност ще разруши моя свят, но няма да съсипе доспехите ми. Аз съм тук, за да служа на правосъдието, по начин, който Сам нито ще разбере, нито ще прости.“
Това беше. И за да не стане грешка, тя си го повтори.
21.
Човекът, който се обади в кабинета на съдията Труит, попита за госпожица Лайза Фримонт.
— Кой се обажда? — попита Ели.
— Скот Беренгър.
— Кой е? — попита Лайза ядосано.
— Баба каза, че си ме търсила.
— Грег! Това беше ужасно.
— Това с името ли?
— Скот Беренгър е седял на четиринадесето място „С“ по време на полет Шестстотин и четиридесет.
— Значи и ти като мен си обсебена от делото.
— Ние сме на една и съща страна, Грег. Искам да помогна. Можем да го направим заедно.
Единственият звук бе бръмченето на междуградската линия.
„Той не знае дали може да ми се довери.“
— Грег, някой ден ще ти обясня всичко. От седемнадесетгодишна познавам Макс Уонакър. Ако не беше той, днес нямаше да съм тук.
— А ще работиш ли срещу него?
— Да, повярвай ми.
Отново пауза.
— Вярвам ти — каза накрая Грег. — Щом казваш, че ще работим в името на една и съща цел, аз ти вярвам.
„Благодаря ти, Господи!“
— А сега какво? — попита тя. — С какво мога да помогна?
— Имам страхотен план.
Шанк не искаше да се намира на това място, но нямаше избор. Щом Кацушика Коширо те повика, трябва да се явиш. Няма значение дали в Осака, в Лондон или тук — на Хавайския остров Молокаи. Наричаха го Кет — котката, но Шанк не си позволяваше подобна фамилиарност. От една страна, заради името му, и от друга — заради способността му да се промъква невредим из минното поле на незаконните дейности. С лешниковите си очи и с потрепващия си от време на време нос Кет наистина напомняше на Шанк за прехранен котарак.
Шанк седеше на задната седалка в колата със затъмнени стъкла и палеше цигара от цигара. Отпред се бяха разположили двама мълчаливи биячи, третият седеше до него. Колата се движеше по чакълест път, успореден на морските скали. Защо бе извикан? Къде беше сгрешил? Все по-тревожно мислеше за себе си и за предстоящата среща с Коширо.
Пътят свършваше пред купчина вулканични заоблени скали и щом автомобилът спря, шофьорът посочи на Шанк скалите, където стояха Коширо и още един мъж. Всички слязоха и Шанк тръгна към пропастта, а тримата му пазачи останаха да чакат, облегнати на колата. Слънцето отдавна бе залязло зад Каиуи Ченъл и само луната, която беше в третата си четвърт, хвърляше някаква светлина. От океана повяваше лек бриз и въздухът ухаеше на жасмин и джинджифил. Шанк вървеше по най-високия риф в света, а мислите му бясно препускаха.
„Не може да се случи на мен.“
Макар да бе безстрашен човек, го полазиха тръпки. Само видът на спокойния дребен мъж, чийто силует се очертаваше на лунната светлина, го изпълваше със страх. Представяше си, че се носи с лице надолу из океана, точно както Джо Дрейтън.
„Какво, по дяволите, иска Кет?“
Кацушика Коширо стоеше на ръба на скалата и се взираше в полуострова и в Тихия океан. Беше нисък закръглен мъж на около шестдесет години. Шитият по поръчка костюм прикриваше шкембето му и променяше вида на кръглите му рамене. В морскосиния костюм на широки бели райета и ризата, купена от Джърмин стрийт, на Коширо му липсваше само чадър и щеше да изглежда като лондонски банкер, а не като главата на най-мощната мафиотска фамилия в Осака. Коширо бе мъж, когото уважаваха и от когото се бояха. Шанк отлично знаеше, че може да нареди да го убият.