— Няма значение. Недей да изпитваш съжаление към него.
— Ще изпитвам каквото пожелая, драга.
Трябваше да си държа устата затворена. Показвайки съчувствие към жертвата ни, подхранвах недоверие у Леони.
— Познавах човек, който убиваше. Окото му не трепваше. Никога.
Отворих едно око.
— И на него ли му помогна да изчезне? Нова самоличност ли му даде?
— Не. Аз си създадох нова самоличност, за да избягам от него.
Тя стоеше сгушена до прозореца, опряла колене в брадичката си.
— Напуснах го, защото не искаше деца. Работата му беше твърде… напрегната.
— Леони…
Почудих се дали това е истинското й име. Беше без значение. Нямаше да я видя повече, след като всичко приключеше.
— Искам да кажа… бях съгласна убиец да стане баща на децата ми. Мъдър избор. Голям смях щеше да пада в училище, когато обсъждат професиите на родителите си.
— Леони, не се тревожи…
Аз бях убивал и бях баща. Тя не говореше за същото. Или напротив? Да, утре щях да се превърна в хладнокръвен убиец. Но трябваше да бъда и баща. Ама че скапан свят!
Леони отметна кичур кестенява коса от лицето си. Приближи до леглото. Докосна с върховете на пръстите си скулата ми и огледа синината.
— Имаш драскотини от камъка.
— Ще заздравеят.
Тя не отдръпна ръце от лицето ми.
— Трябва да убиеш Джак, Сам. Не бива да го съжаляваш. Не бива да изпитваш чувства. Просто трябва да го убиеш. Ще бъде… лесно.
Лесно, защото не тя щеше да отнеме човешки живот. Затворих очи. Джак на снимките в своята стая. Приятелите, прегърнали го грижовно през крехките рамене. Книгите, които харесва, беззъбата детска усмивка.
Исках да е безлик непознат, но майка му стискаше ръката ми, когато умря.
— Каква глупачка съм — каза Леони. — Никога не е лесно, нали?
Тя плъзна длан от скулата към челото ми и сплете пръсти в косата ми.
„Какво?“, сепнах се. И аз съм един умник!
— Сигурно си обичал много съпругата си.
Странна забележка. Отворих очи.
— Не ми се говори за нея.
— Ана ми каза, че си се опитал да я откриеш… нейният начин да ме убеди, че си порядъчен човек. Ана не искаше да се уплаша, че ще работя с теб.
Да се уплаши? Нали бях от добрите? Възпитан от добротворци от християнска благотворителна организация, обикалящи по света, умно момче, завършило Харвард, без да кривва от правия път, разумният брат, който не замина за Афганистан, за да го убият заедно с най-добрия му приятел, момчето, което се издигна в ЦРУ, подтиквано от желание за мъст, смекчено (поне така се надявах) от чувство за справедливост. А сега? Кой бях сега? Обвинен в предателство, защото се бях оженил за погрешната жена (истински, буквален предател), отцепник от ЦРУ, живеещ в ужасното преддверие на ада, белязан като човек, комуто не може да се вярва, поне що се отнася до изтънчената фирма.
Смъртта е странно нещо. Смъртта на шофьора беше ужасна — никой не би избрал да свърши пронизан с кол. А в последните си мигове госпожа Мин беше обзета от страшна несигурност, замъгляваща съзнанието й, разяждаща сърцето й. С Леони едва не загинахме тази нощ. Смъртта поражда жажда за живот и за всичко, което животът предполага — утехата на храната, на диханието, надигащо се в гърдите ти, топлата прегръдка на човешка плът.
Леони се приведе и целуна ожулените ми устни.
Никоя жена не ме беше целувала след Луси. Замръзнах за миг. Пресичах границата, мярвала се за кратко единствено в полезрението ми, разбирах, че Луси я няма и никога няма да се върне, а дори да се върне, аз няма да я поискам. Усетих, че… ледът се топи.
Цялото лице ме болеше, но притиснах устни към нейните. Целувката не стана по-пламенна, а по-бавна, позамислена. Леони захапа леко долната ми устна.
— Сам… — промълви много тихо.
— Да.
— После ще бъдем добре, нали?
— Да.
Не знаех какво точно означава „добре“, но не исках да казвам „не“.
Тя ме целуна отново. Пламенно. Лицето ме болеше, но какво от това? Пожелах я с ненадейна, яростна увереност. Нямах опит с много жени преди Луси. Идеята, че всеки шпионин е донжуан, е чиста измислица. Шпионите обикновено държат хората на разстояние. Нямах време. Нямах време и сега, но това сякаш нямаше значение.
Целувките й бяха бързи, стрелкаха се настойчиво. Езикът и пръстите й бяха навсякъде. Не си спомням дори дали си съблякохме всички дрехи. Слях се с нея, тя простена — дрезгаво, гърлено стенание — и долепи лице до моето. След няколко сладостни минути потрепери, топлото й дихание досегна насиненото ми око. Леони се взря съсредоточено в лицето ми, все едно разглежда интересен пейзаж. После отпусна лице върху гърдите ми. Аз въздъхнах облекчено след минута, вслушан в ласкавия й глас. Тялото й беше страстно, топло и гладко.