Един час по-късно той продължаваше да стои зад бюрото, така го завари Смирнов.
— Май попаднахме на нещо — каза той и сложи една снимка на масата. — Намерихме я в албума на Рейд, който конфискувахме от жилището й.
Малик взе снимката и започна да я разглежда. Мейла с някакъв младеж, изправени един до друг. Младежът носеше джинси, риза с отворена яка и кални ботуши. Зад тях се виждаше ниска селска къща, вдясно от нея се издигаха два доста внушителни хамбара.
— Е? — вдигна глава той.
— Някоя усамотена ферма би представлявала идеално скривалище за тях — рече Смирнов. — Баща й е бил екзекутиран заедно с някакъв фермер на име Браун по време на революцията. Синът му Ян също е фермер…
Малик бутна стола си и скочи на крака.
— Знаеш ли къде се намира фермата?
— На трийсет километра оттук.
— Събирай хората!
— Вече е сторено. Долу чакат три полицейски коли с дванайсет добре въоръжени мъже.
— Там е Гърланд, значи ни трябват три пъти по толкова! — каза Малик. — Погрижи се!
— Добре, след като казваш… — сви рамене Смирнов и вдигна слушалката.
Голямото помещение беше мрачно и неуютно, от дебелите греди на тавана, каменния под и примитивното обзавеждане лъхаше хлад. Плочите на голямото огнище бяха опушени, вътрешността му — пълна с отдавна изстинала пепел.
През зимата сигурно е студено като в хладилник, помисли си Гърланд, хвърляйки бегъл поглед наоколо. Бяха седнали на груби столове с прави облегалки, а на пейката срещу тях, с гръб към огнището, се бяха настанили Ян Браун и съпругата му.
Браун беше едър мъж на около трийсет години, от кръглото му лице с упорита брадичка и проницателни сиви очи се излъчваше сигурност и спокойствие.
Жена му Бланка беше с пет-шест години по-млада от него, руса и слаба, с открито лице. От поведението й се излъчваше спокойна увереност и Гърланд отбеляза този факт с нескрито задоволство. Беше сигурен, че в случай на опасност на нея може да се разчита.
И двамата бяха облечени в изтъркани джинси и черни шушлякови якета. Мейла ги беше вдигнала от леглото. Когато Ян я покани да влезе, тя без заобикалки ги попита дали ще помогнат на нея и двама приятели, които са в беда. Двамата без колебание кимнаха и побързаха да се облекат, докато Мейла тичаше да доведе приятелите си. Ян отвори вратата на единия хамбар и Гърланд вкара вътре мерцедеса.
В момента говореше американецът.
— Едва ли е необходимо да ви запознавам с всички подробности. Колкото по-малко знаете, толкова по-добре. Достатъчно е да знаете, че трябва да се прехвърлим през границата на всяка цена. Провалим ли се, това ще означава международен скандал с непредвидими последици. Затова повтарям — трябва да се прехвърлим на всяка цена! Преследва ни най-добрият агент на ГРУ, това също трябва да ви бъде известно. Парите не са проблем, готови сме да платим колкото трябва на всеки, който би се наел да ни помогне.
Ян внимателно го изгледа и бавно поклати глава.
— Няма да прекосите границата с пари — тихо рече той. — Ще ви трябва късмет. Нито за миг не бива да си въобразявате, че ще успеете с фалшиви паспорти. Напоследък граничният режим с Австрия е доста облекчен, но това не означава, че нямат възможност да затворят границата за броени минути. Ако вашият човек от ГРУ ви счита за едри риби, той несъмнено ще прибегне до армията и границата ще бъде запечатана! — Направи малка пауза, после продължи: — Знам едно място, на което все пак може да се премине. Намира се на около сто и трийсет километра оттук. До него се стига само пеш, пътят е изключително труден. Четири дни, при положение, че се изминават трийсет километра дневно…
Гърланд направи гримаса. Не можеше да си представи, че Мейла ще издържи подобен преход.
— Не можем да използваме кола, така ли? — попита той.
— Не, всички пътища ще бъдат под наблюдение. Единственият ви шанс е да вървите пеш, като избягвате всякакви населени пунктове.