— Бланка! — обърна се към жена си той. — Мейла не може да пътува в тези дрехи, намери й нещо по-подходящо. А аз отивам да се приготвя!
След тези думи забързано излезе от стаята. Бланка прегърна Мейла през рамото и каза:
— Той е прав, ела да видим какво може да се направи…
Гърланд остана насаме с Уъртингтън. Онзи понечи да каже нещо, но видя опасния блясък в очите на американеца и замълча. Гърланд запали цигара и махна към масата.
— Вземи си дяла и ме чуй добре! — рече той. — Друг път едва ли ще ни се удаде възможност да разговаряме насаме. Предупреждавам те, че ако още веднъж се опиташ да ми създаваш неприятности, така и няма да усетиш какво се е стоварило върху главата ти! Предприемаме достатъчно рискована стъпка, за да се съобразявам с теб!
Лицето на Уъртингтън поруменя, ръцете му забързано натикаха банкнотите в джобовете.
— А сега се отпусни и недей да го вземаш толкова навътре — усмихна се Гърланд. — Трябва да сме единни, ако искаме да отървем кожите!
Уъртингтън се приближи до прозореца и отправи поглед в непрогледната нощ. Гърланд го проследи с очи, после сви рамене. Десет минути по-късно Ян отново се появи, натоварен с три обемисти раници.
— Събрах всичката храна, с която разполагаме — съобщи той. — Консерви, свещи, сапун и по едно одеяло… Чака ни дълго пътуване.
Миг по-късно Бланка и Мейла също се върнаха в стаята. Мейла беше обула избелели дънки, на краката й имаше здрави туристически обувки, а на гърба й — дебел, домашно плетен пуловер. Дори с тези груби дрехи пак си е хубава, отбеляза неволно Гърланд. Подаде й парите, после попита:
— С какво ще започнем?
— Горе в планината имам една малка колиба — каза Ян. — На десетина километра оттук. Предлагам първо да се доберем до нея, а после ще кроим планове. Имам всички необходими карти и ще можем да се ориентираме. — Постави две издути торбички на масата и добави: — Това е червен пипер. От месеци го събирам, просто защото знаех, че рано или късно ще ни се наложи да изчезваме… Превъзходно средство срещу граничарските кучета, с които без съмнение ще бъдем преследвани… — Хвърли един поглед към Гърланд: — Аз ще водя, а вие ще сте най-отзад. Ще се движим в индийска нишка. Ще пръскате пипера зад себе си, поне два километра… Мисля, че ще бъде достатъчно… А сега да вървим!
След пет минути вече прекосяваха ливадите, обрасли със сочна трева. Гърланд проби малка дупчица в едната от книжните кесии и червеният пипер се посипа след тях. Не след дълго фермата изчезна в мрака, а бегълците навлязоха в гъста борова гора и поеха нагоре по стръмната пътека. Изкачването беше трудно и продължително, Мейла с мъка догонваше Ян, който водеше колоната с леката стъпка на опитен планинар. За разлика от нея Бланка дори не се задъха, очевидно беше свикнала на подобни преходи. Гърланд често настигаше Мейла и й помагаше.
Уъртингтън мълчаливо следваше Ян и нито веднъж не се обърна назад. Все още беше ядосан от начина, по който Гърланд разпредели парите. Дванайсет хиляди долара на тези дрипави селяни! Невероятно! Щяха да са доволни и на три пъти по-малко пари!
Гората свърши и бегълците поеха по тясна камениста пътечка. Ян ускори крачка още повече, след десетина минути Мейла не издържа и изпъшка:
— Не мога повече! Трябва да си поема дъх!
Групата спря. Ян се приближи до нея и нетърпеливо каза:
— Чака ни още доста път!
— Гледайте! — внезапно извика Гърланд и посочи надолу. В равнината, останала далеч под краката им, белееше тесен път, който водеше към фермата. Виждаше се съвсем ясно на лунната светлина. По него се движеха коли, малки като детски играчки. Десет коли, една след друга, движещи се с висока скорост.
— Вече са тук! — загрижено каза Гърланд и вдигна Мейла на крака. — Хайде, бебчо!
Мейла покорно тръгна след групата, която, задъхана и потна, най-сетне се добра до високото плато, от което се разкриваше величествена гледка към равнината. Къщата светеше с всичките си прозорци, вътре и около нея шетаха дребни като мравки фигурки.
— Пиперът свърши — обади се Гърланд.
— Да се надяваме, че е достатъчно — отвърна Ян. — Сега ни остава най-трудната отсечка и ще стигнем колибата…
Напусна пътеката и нагази в храсталаците, останалите го последваха. Без помощта на Гърланд, Мейла никога не би успяла да преодолее страхотната стръмнина. Все още мрачен и ядосан, Уъртингтън нито веднъж не се обърна назад, макар че отлично чуваше запъхтяното дишане на Мейла. Най-сетне, след половин час на отчаяно катерене, пред очите им изплува малка дървена къщичка, полускрита между дърветата. Видяха я едва когато бяха на пет-шест крачки от нея — толкова добро беше местоположението й.