— Стигнахме — съобщи Ян и отключи катинара на вратата. — Не е кой знае какво, но ще ни свърши работа.
Бланка извади фенерче от раницата си и влезе първа. Единствената стая беше влажна, миришеше на мухъл. В средата й имаше дървена маса и няколко стола, а край стените четири нара.
Ян се зае да пали свещите, а Мейла се помъкна към най-близкия нар, като едва влачеше уморените си крака.
— Не лягай! — извика Бланка. — Може да има змия!
Мейла отскочи назад с такава пъргавина, сякаш изобщо не беше се катерила по баирите. Гърланд избухна в смях, взе фенерчето и се изправи:
— Чакай, бебчо, ще ида да проверя — рече той. Отиде до нара и внимателно го провери, обръщайки дюшека с гърба нагоре. — Змии няма, едно-две паячета и толкоз…
Мейла потръпна и предпочете да седне на един от столовете. Изправен до вратата с куфара си в ръце, Уъртингтън подозрително се оглеждаше. Слабото му лице бе потъмняло от умора.
Докато Ян разпалваше огъня в малкото огнище, Гърланд се зае да вади одеялата от раниците. Бланка отиде да му помогне, извади кафе, мляко на прах и чаши.
Десет минути по-късно всички седяха около масата и пиеха силно горещо кафе. Бавно се отпускаха, огънят се разгаряше и хвърляше весели отблясъци по тъмните стени. Гърланд извади пакетчето палмал и го остави на масата. Мейла си извади цигара, Ян и Бланка отказаха с поклащане на глава. Уъртингтън се поколеба, после блъсна пакетчето обратно към Гърланд и извади от своите цигари. Топлината и кафето подействаха като балсам на уморените им мускули.
Ян извади карта от джоба си и я разстла върху масата.
— Ако можехме да пътуваме с кола, цялата ни екскурзия щеше да трае половин ден — каза той. — Но сега ще трябва доста да се поизпотим… — Пръстът му проследи маршрута им по картата и на Мейла й се стори, че я прекоси цялата, преди да спре на чехословашко-австрийската граница. — Ако имаме късмет, ще преминем ето тук. — Ян дръпна ръката си и се облегна назад. — Сега да ви обясня как изглежда границата — най-опасни са вишките с въоръжени войници, тежка картечница, сигнални ракети, прожектори и радиовръзка. Полосата край тях е гола и абсолютно незащитена, няма дървета, няма храсти. Всеки ден се прекопава със специални гребла и по нея остават всички следи, независимо дали са на хора, или животни. На седемдесет метра от нея е оградата от бодлива тел, снабдена със сигнална инсталация. Между нея и втората ограда има полоса с противопехотни мини, а по самата втора ограда тече ток с високо напрежение. На пръв поглед преминаването отвъд тази солидна бариера изглежда пълна лудост, но на практика не е така. Зная едно място, откъдето прехвърлянето е възможно. Там има изоставен меден рудник с почти проходими вентилационни шахти. Съвсем наскоро прехвърлих един приятел оттам, но за него не беше вдигната тревога като за нас… Операцията ще бъде изключително опасна, но все пак осъществима. Ако имаме късмет, разбира се…
Гърланд внимателно проучи картата, после попита:
— Кога тръгваме?
— Ще останем тук поне четири дни, тъй като цялата граница е вдигната в тревога — отвърна Ян. — Познавам добре войничетата, повечето от тях са съвсем деца… Ще бъдат нащрек не повече от три-четири дни, после ще им писне. И тогава ще настъпи нашият час…
— Не е ли опасно да стоим тук цели четири дни?
— Надявам се да не е — сви рамене Ян. — Никой от съседите ми не знае за тази колиба. Построих я преди две години, когато си дадох сметка, че рано или късно ще трябва да бягаме. Мисля, че ще бъдем в пълна безопасност.
— Добре — кимна Гърланд. — Тримата мъже ще дежурим на смени. Аз съм пръв. По четири часа за всеки.
— Хубаво — съгласи се Ян. — Аз ще ви сменя, а после идва редът на тоя приятел.
Уъртингтън мрачно кимна, дръпна се в ъгъла на помещението и започна да се приготвя за сън.
Ян и Гърланд си размениха кратки погледи. После чехът се наведе да стъкне огъня, а Гърланд направи гримаса и се насочи към вратата да поеме дежурството си.
Смирнов се приближи до Малик, който се беше облегнал на една от полицейските коли.
— Поръсили са следите си с червен пипер и кучетата не могат да ни бъдат от полза — съобщи той. — Не са отишли далеч, но не знаем в коя посока да ги търсим.
Зелените очи на Малик гневно проблясваха. Извинения не го интересуваха.