Смирнов объркано го погледна.
— Да не си полудял? Там е австрийска територия и нищо не можеш да му направиш!
— Мога и още как! Дупката е на някакви си триста метра от граничната бразда. Ще го застрелям и ще се върна отсам преди пристигането на австрийските граничари.
— Чиста лудост!
— Гърланд не трябва да се измъкне!
— Добре тогава — въздъхна Смирнов. — И аз ще дойда с теб!
— Не. Ти трябва да си тук. И да организираш прибирането ми веднага след като чуеш изстрелите. Някой трябва да прекъсне електрическия ток по оградата, а през минното заграждение трябва да се направи проход. Не се доверявам на тези глупаци, искам ти лично да се погрижиш за всичко!
— Но ти дори не знаеш дали Гърланд ще се появи оттам — възрази Смирнов. — Може да се окаже, че напразно рискуваш живота си!
— Готов съм да поема този риск. Ако не се появи, това ще означава, че е останал затрупан в рудника. Ще пратим войници долу, веднага след като се разчисти минното заграждение. Но не искам нищо да пропусна. Сега да вървим на граничния пункт и да видим какво става с онези трупове. Тук нямаме повече работа.
С тези думи той се настани зад волана на колата, с която току-що пристигна Смирнов и завъртя контактния ключ. Помощникът му побърза да се настани до него.
Колата изрева и се стрелна напред, зад нея се вдигна гъста завеса от прах.
Гърланд се питаше колко време им остава преди изходът на рудника да бъде открит от войниците. Даваше си сметка, че шансовете им за оцеляване са близки до нулата, но не мислеше за поражението — просто такъв си беше по характер. Знаеше и друго — сам положително би намерил някакъв изход от ситуацията, но с това момиче, близо до истерията, на гърба — едва ли.
Продължаваха да стоят до отвора на шахтата и гледаха как ярко осветената полянка просто ври и кипи от куршумите. Мейла плачеше, без да отмества очи от двете неподвижни тела пред нея.
Гърланд се изправи и я изтегли до себе си.
— Стига! — остро прошепна той. — Съвземи се, чуваш ли?
Вкопчена в него, тя продължаваше да хълца, той грубо я разтърси, после се дръпна крачка назад и силно я зашлеви.
Мейла изненадано пое въздух и понечи да извика, но получи втори плесник, който я залепи за калната стена на галерията и тялото й бавно започна да се свлича надолу. Той я сграбчи с две ръце, изправи я на крака и попита:
— Така е по-добре, нали? — обви раменете й с ръка и добави: — Хайде, мила, време е да се съвземеш. Помогни си сама, за да ти помогна и аз!
— Ти ме удари! — отблъсна ръката му тя. — Ти ме удари!
— Трябваше да го сторя — усмихна й се Гърланд. — Иначе щеше да си останеш на пет годинки…
Тя вдигна ръка и замахна. Той не помръдна. Дланта й се стовари върху бузата му с остър плясък, той продължаваше да я гледа, без да помръдва.
— Хайде, направи го още веднъж, ако ти доставя удоволствие!
Тя го погледна в лицето и в очите й най-сетне проблесна искрица разум.
— Извинявай — прошепнаха устните й. — Не исках… Но бях побесняла! — Пристъпи крачка напред и го целуна по бузата. — Ще ми простиш ли?
— Разбира се.
— Какво ще правим сега?
Гърланд изпусна една дълбока въздишка. Това наистина е най-главният въпрос, помисли си той.
— Ще се измъкнем — рече той. — Няма да е лесно, но ще се измъкнем. Ще минем през галерията, която води направо в Австрия. — После я притегли към себе си и устните му се впиха в нейните. — След три дни ще те поканя на вечеря в най-скъпия парижки ресторант!
Тя се отдръпна назад и на лицето й се появи бледа усмивка:
— Добре, няма да се ангажирам с други…
Обърнаха се и поеха навътре в галерията. Гърланд носеше автомат и раница, а Мейла прикрепяше запалената свещ. След малко повече от час стигнаха разклонението. Колкото по-навътре проникваха, толкова по-лош ставаше въздухът. Скоро и двамата дишаха с усилие. Гърланд отдавна захвърли якето си, сега съблече и ризата. Мейла беше свалила пуловера и крачеше само по сутиен и джинси.
— Стигнахме — прошепна той. — Сега ще поемем надясно. Как се чувстваш?
— Горе-долу се справям — отвърна тя. — Но не мога повече да понасям тези панталони! — Ръката й дръпна ципа на джинсите, изпотените й крака забързано ги изритаха.
Очите му неволно пробягаха по стройната й фигура.
— Гледай колкото щеш — усмихна се тя. — Дано това ти доставя удоволствие.
— Много си хубава — усмихна се той. — След три дни ще се любим до полуда. Приеми го като втори ангажимент.