— Но това са толкова различни неща!
— … че между тях, според вас, не може да се прави никакво сравнение.
— Разбира се, че не може. Когато се женят, хората повече никога не се разделят, вървят по общ път и градят общ дом. Когато танцуват, те само прекарват половин час един срещу друг в някоя дълга зала.
— Значи, това е вашето определение за брака и танца. Ако ги разглеждаме в тази светлина, действително между тях няма кой знае каква прилика. Все пак, мисля, че бих могъл да ви ги представя и под друг ъгъл. Ще се съгласите, че и в двата случая мъжът има предимството да избира, а жената — само възможността да откаже, и в двата случая е налице обвързаност между мъжа и жената, създадена за благото и на двамата и щом веднъж са я приели, те принадлежат изключително един на друг до момента на разтрогването й. Дълг и на двамата е да се стараят да не дават повод другият да желае да приеме нечие чуждо предложение. В интерес и на двамата е да не позволяват на въображението си да залита към съвършенствата на ближните им или да си представя колко по-приятно би било да са с друг. С това съгласна ли сте?
— Да, не споря, че както го излагате, всичко звучи много добре, но все пак нещата са много различни. Изобщо не мога да ги поставя на едно и също равнище или да си помисля, че са свързани с еднакви задължения.
— В едно отношение определено съществува различие. В брака от мъжа се изисква да издържа жената, от жената — да поддържа дома приятен. Той доставя средствата, тя се усмихва. В танца задълженията им се обръщат — от него се очаква да бъде любезен и сговорчив, а от нея — да осигурява ветрилото и парфюма. Това, предполагам, е различието в задълженията, което ви е впечатлило дотолкова, че да не допускате сравнение между двете състояния на нещата.
— Наистина не съм мислила по въпроса.
— В такъв случай, съвсем ме озадачавате. Трябва да отбележа нещо. Тази ваша нагласа е доста обезпокоителна. Вие отхвърляте всякакво сходство в задълженията. Тогава не бих ли могъл да заключа, че вашите понятия за дълг по време на танците не са толкова стриктни, колкото вашият партньор би желал да бъдат? Нямам ли основание да се опасявам, че ако господинът, току-що разговарял с вас, се върне, или някой друг мъж се обърне към вас, нищо не би ви възпряло да разговаряте с него, колкото ви душа иска?
— Мистър Торп е особено близък приятел на брат ми и ако ме заговори, не ще мога да го отпратя и този път. Но иначе в тази зала, освен него едва ли ще се намерят и трима млади господа, които да познавам.
— И това ли е единствената ми гаранция? О, горко ми!
— Убедена съм, че няма по-сигурна от нея, защото, щом никого не познавам, с никого не мога да разговарям. Освен това и не желая да говоря с никого.
— Сега вече ми давате надеждна гаранция и мога да бъда по-смел занапред. Намирате ли Бат все така привлекателен, както когато имах честта да ви питам миналия път?
— Да, определено, дори още по-привлекателен.
— Дори още по-привлекателен! Внимавайте, защото ще забравите да се отегчите в нужния момент. В края на шестата седмица трябва задължително да сте отегчена.
— Не мисля, че ще ми омръзне, даже ако остана тук шест месеца.
— В сравнение с Лондон, животът в Бат не е така разнообразен — извод, до който всеки стига ежегодно. „Признавам, че за шест седмици Бат е доста приятен, но след това се превръща в най-досадното място на света“. Това ще чуете от всевъзможни хора, които редовно идват тук всяка зима, удължават шестте си седмици на десет или дванадесет и накрая си тръгват, само защото нямат пари за по-дълъг престой.
— Е, всеки съди сам за себе си и на онези, които са ходили в Лондон, Бат може и да им се струва невзрачен. Аз, обаче, която живея в малко селце в провинцията, никога не бих сметнала, че тук е по-еднообразно, отколкото у дома, защото в Бат има най-различни развлечения, през целия ден могат да се видят и направят множество неща, за които вкъщи не мога и да мечтая.