— Не обичате ли отдалечената провинция?
— Напротив, обичам я. Винаги съм живяла там и съм била много щастлива. Но там животът е по-еднообразен, отколкото в Бат. На село всеки следващ ден по нищо не се различава от предишния.
— Но все пак на село прекарвате времето си много по-разумно.
— Така ли мислите?
— Не съм ли прав?
— Не смятам, че в това отношение има голяма разлика.
— Тук по цял ден търсите само развлечения.
— Същото правя и у дома. Само че там ги намирам много по-рядко. Тук се разхождам — същото правя и там, но тук на улицата срещам най-различни хора, а на село мога само да отида на гости у мисис Алън.
Мистър Тилни много се развесели.
— „Мога само да отида на гости у мисис Алън“! — повтори той. — Каква картина на интелектуална нищета! Все пак, когато отново потънете в тази бездна, ще можете да разговаряте за повече неща. Ще сте в състояние да разказвате за Бат и за всичко, което сте правила тук.
— О, да! Никога вече няма да ми липсват теми за разговор с мисис Алън или който и да е друг. Дори си мисля, че ще разговарям само за Бат, когато се прибера вкъщи. Градът действително много ми харесва. Предполагам, че ако можеха да дойдат тук татко и мама и останалите ми братя и сестри, щях да бъда много щастлива. Толкова е хубаво, че Джеймс дойде, (той е най-големият ми брат). Оказа се, че семейството, с което се сближихме тук, са негови добри приятели. Не разбирам кому би могъл да омръзне Бат.
— Не на онези, които идват тук с толкова свежи чувства по отношение на всичко, както сте вие. Но за повечето посетители на Бат татко и мама, братята и близките приятели са отдавна отминал етап, пък и вече не могат така искрено да се наслаждават на балове, пиеси и занимателни зрелища от ежедневието.
Тук разговорът замря, защото сложните изисквания на танца вече не позволяваха вниманието да се раздвоява.
Малко след като стигнаха до края на редицата, Катрин усети, че един господин, застанал сред зрителите непосредствено зад партньора й, я наблюдава вторачено. Той беше много красив мъж с внушителен вид, вече не в разцвета на силите си, но доста енергичен. Веднага след това тя видя как той шепнешком запита нещо свойски мистър Тилни, без да сваля поглед от нея. Объркана от вниманието му и зачервена от страх да не би то да е предизвикано от нещо нередно във вида й, тя извърна глава. Но в този момент господинът се оттегли, партньорът й приближи до нея и каза:
— Виждам, че се досещате какво ме попитаха току-що. Този господин знае вашето име и вие имате право да знаете неговото. Той е генерал Тилни, моят баща.
Катрин отговори само с едно „О!“, но това „О!“ изрази всичките й чувства — че е впечатлена от думите му и вярва в истинността им. С неподправен интерес и силно възхищение погледът й проследи генерала, който се отдалечаваше в тълпата, и възкликна само пред себе си: „Какво прекрасно семейство!“
Преди да свърши вечерта един непринуден разговор с мис Тилни й даде нов повод за щастие. Откакто бе дошла в Бат, Катрин никога не се бе разхождала из околностите му. Описанията на мис Тилни, на която всички обикновено посещавани места край града бяха познати, изпълниха Катрин с нетърпение да види всичко това с очите си. Тъй като изрази открито опасенията си, че може би няма да намери кой да я придружи, братът и сестрата предложиха да отидат заедно на разходка някоя сутрин.
— Толкова ще е хубаво! — възкликна Катрин. — Просто несравнимо! Хайде да не го отлагаме, да отидем утре.
Те се съгласиха с готовност, единственото условие на мис Тилни бе да не вали. Катрин твърдо бе убедена, че ще бъде слънчево. Трябваше да дойдат да я вземат от Пълтни Стрийт в дванадесет часа.
— Не забравяйте — дванадесет часа — с тези думи Катрин се раздели с новата си приятелка. През цялата вечер тя почти не вида другата, по-старата и по-изпитана приятелка, Изабела, на чиито вярност и прекрасни качества се бе радвала две седмици. Това не й попречи, въпреки копнежа да й разкаже за щастието си, да се подчини с готовност на желанието на мистър Алън, който поиска да си тръгнат доста рано. По целия път до квартирата Катрин почти танцуваше във файтона в такт с ликуващото си сърце.
Глава единадесета
Следващият ден настъпи с доста мрачно утро. Слънцето правеше слаби усилия да се покаже, което, според Катрин, вещаеше най-благоприятни условия за изпълнението на нейните желания. Тя смяташе, че едно ведро утро в началото на годината като правило ще донесе дъжд, докато облачността сочеше, че времето ще се оправи с напредването на деня. Катрин се обърна за потвърждение на надеждите си към мистър Алън, който отказа категорично да обещае слънчево време, защото не се намираше под родното си небе и нямаше барометър. Мнението на мисис Алън, към която бе отправена същата молба, бе по-положително. Тя ни най-малко не се съмняваше, че денят ще бъде прекрасен, стига облаците да се разпръснат и слънцето да се задържи.