— Кое беше това момиче, дето така втренчено ви изгледа, когато се разминахме?
Кое? Къде?
— На десния бордюр, вероятно вече не се вижда. Катрин се обърна и видя мис Тилни да се отдалечава бавно надолу по улицата, хванала брат си под ръка. Забеляза и че двамата се бяха обърнали и гледаха след нея.
— Спрете, спрете, мистър Торп! — несдържано извика тя. — Това е мис Тилни, наистина е тя! Как можахте да ми кажете, че са заминали? Спрете, спрете, искам веднага да сляза и да отида при тях!
Все едно че нищо не бе казала. Торп само завъртя камшика и конят ускори своя ход. Двамата Тилни, които бяха престанали да я гледат, в следващия момент вече не се виждаха, закрити от ъгъла на Лора Плейс, а в още по-следващия миг тя разбра, че се носят към Маркет Плейс. Чак до края на следващата улица тя не престана да го моли да спре.
— Моля ви, моля ви, спрете, мистър Торп. Не мога да продължа. Не искам да продължа. Трябва да се върна при мис Тилни.
Торп обаче само се изсмя, замахна с камшика, подкара още по-бързо коня, издаде някакви странни звуци и препусна напред. Колкото и да беше разгневена и разстроена, Катрин нямаше възможност да слезе и бе принудена да се примири. Тя обаче не спести укорите си.
— Как можахте така да ме излъжете, мистър Торп? Как можахте да ми кажете, че сте ги видели в карета на Лансдаун Роуд? За нищо на света не бих допуснала да се получи така. Сигурно моята постъпка им се е сторила много странна и груба. А и минах покрай тях, без да им кажа и дума! Не можете да си представите, колко съм разстроена. Нито Клифтън, нито друго място би ми доставило удоволствие. Предпочитам, хиляди пъти предпочитам да сляза и се върна при тях. Как можахте да кажете, че сте ги видели да заминават в карета?
Торп упорито се оправдаваше като заяви, че никога в живота си не е виждал двама души толкова да си приличат и продължаваше да твърди, че все пак онзи човек е бил Тилни.
Въпросът приключи, но разходката не обещаваше да бъде приятна. Катрин не бе така любезна като предишния път. Слушаше го с нежелание и отговаряше кратко и сухо. Блейз Касъл оставаше единствената й утеха. Само за него се сещаше от време на време с удоволствие. И все пак, би предпочела да си спести разочарованието от пропадналата разходка и особено лошото мнение за нея на брата и сестрата Тилни, жертвайки с готовност цялото щастие, което стените на замъка можеха да й доставят — щастието да преминава през безкрайна поредица от величествени зали, запазили остатъци от разкошни мебели, въпреки че дълги години никой не ги обитава, щастието ниска врата с решетки да й препречи пътя по дългите тесни сводести коридори и може би единствената лампа да угасне след внезапен порив на вятъра и да настъпи пълен мрак. Междувременно пътешествието продължаваше без премеждия и вече се виждаше град Кейнсам, когато едно подвикване на Морланд, който караше след тях, накара приятеля му да спре, за да разбере какво става. Другите се приближиха на разстояние, позволяващо да се води разговор, и Морланд каза:
— По-добре е да се връщаме, Торп, стана много късно и днес не можем да продължим. Така мислим и двамата със сестра ти. Точно един час пътуваме от Пълтни Стрийт и сме изминали малко повече от седем мили, а според мене остават поне още осем. Тръгнахме прекалено късно. По-добре да отложим за друг ден и да се връщаме.
— Все ми е едно — доста ядосано отговори Торп, обърна веднага коня си и след миг пътуваха обратно към Бат.
— Ако конят на брат ви не беше толкова дяволски негоден — каза той не след дълго, — моят би взел в тръс цялото разстояние до Клифтън само за час. Да го бях оставил сам да избира хода си, а аз почти си счупих ръката, за да го карам да върви със скоростта на онази проклета задъхваща се кранта. Морланд е глупак, че не поддържа собствена двуколка и кон.
— Не е — меко каза Катрин, — просто не може да си го позволи.
— И защо не може да си го позволи?
— Защото няма достатъчно пари.
— А чия вина е това?
— Мисля, че ничия.
Торп на висок глас каза нещо по неразбираемия начин, който често използваше, колко дяволски мръсно нещо е да бъдеш скъперник и че щом хората, които ринат парите си с лопати, не могат да си позволят това или онова, какво да кажат останалите. Катрин не си даде труд да се опита да схване какво иска да каже. Разочарована, че й е отнета и утехата да види замъка, тя бе все по-малко склонна да се държи мило или да смята спътника си за приятен, така че до Пълтни Стрийт не произнесе и двадесет думи.
Щом влезе в къщата, прислужникът й каза, че един господин и една дама са питали за нея няколко минути след тръгването й. Когато казал, че е излязла с мистър Торп, дамата попитала няма ли някакво съобщение за нея. Той отвърнал, че няма. Тогава тя поискала да остави визитна картичка, но не намерила нито една у себе си и си отишла. Катрин осмисляше тези сърцераздирателни новини, докато бавно се изкачваше по стълбите. На горната площадка срещна мистър Алън, който, като разбра причината за бързото им завръщане, заяви: