Този ден двете приятелки, чиито сърца повече от всякога се бяха слели в едно, прекараха неразделни. Часовете отлетяха, докато те мечтаеха за сестринското си щастие. Мисис Торп и нейният син, които сякаш очакваха само съгласието на мистър Морланд, за да сметнат годежа на Изабела за най-щастливото възможно събитие в семейството си, бяха допуснати до обсъжданията и внесоха своя дял от многозначителни погледи и загадъчни мимики, за да възбудят напълно полагащото се любопитство у двете непосветени по-малки сестри. На нежната Катрин тази странна криеница изглеждаше едновременно и недоброжелателна, и непоследователна и тя не би се стърпяла да не изтъкне безсърдечността в нея, ако противоречивото поведение на майката и сина не подсказваше нещо на по-малките момичета. Ан и Марая скоро я накараха да се успокои, като съобразително обявиха: „Знаем за какво става въпрос“, и вечерта бе прекарана в своеобразно надлъгване и показ на изобретателността у членовете на това семейство. Еднакво умело едната страна създаваше загадъчност около несъществуващата тайна, а другата неопределено намекваше, че я е разкрила.
Следващия ден Катрин отново прекара с приятелката си. Стараеше се да я ободри и съкрати мудните мъчителни часове до получаването на писмото. Усилията й не бяха никак излишни, защото колкото повече наближаваше времето, когато можеше да пристигне пощата, толкова по-мрачна ставаше Изабела, докато накрая сама не си внуши пълно отчаяние. Писмото дойде и къде бяха поводите за отчаяние? „Никак не ми беше трудно да получа съгласието на моите добри родители. Обещаха ми, че ще направят всичко, което могат, за моето щастие“ — гласяха първите три реда. Беше нужен само един миг, за да се възцари радостна увереност. Цялото лице на Изабела засия неудържимо, всякаква следа от тревога и безпокойство изчезна от него. Тя трудно успяваше да овладее възбудата си и без колебание се обяви за най-щастливата сред смъртните.
Със сълзи на радост мисис Торп прегърна дъщеря си, сина си, гостенката и бе готова да прегърне и половината от жителите на Бат. Сърцето й преливаше от нежност. Не признаваше друго обръщение, освен „скъпи Джон“ и „скъпа Катрин“. „Скъпата Ан“ и „скъпата Марая“ незабавно бяха допуснати да споделят общото блаженство, а повтореното „скъпа, скъпа“ пред името на Изабела само показваше, че това любимо дете е направило всичко, за да го заслужи. И Джон не пропусна да изрази радостта си. Той не само дари мистър Морланд с несравнимата похвала, че е един от най-прекрасните хора на света, но и изрече много противоречиви ласкателства в негова чест.
Писмото, донесло цялото това щастие, бе кратко и не съдържаше друго, освен вече известното уверение, че всичко се е развило благоприятно. Засега не се съобщаваха никакви подробности. Джеймс щеше да пише за тях следващия път. Изабела вече спокойно можеше да си позволи да чака. Онова, което й беше нужно, се съдържаше в обещанието на мистър Морланд. Той дал честната си дума, че ще направи живота им приятен, а откъде щеше да дойде техният доход, дали от прехвърляне на поземлен имот или вложени в ценни книжа пари, беше въпрос, който ни най-малко не вълнуваше натурата й, несклонна да се задълбочава. Вестите бяха достатъчни, за да се чувства сигурна, че скоро ще сключи завиден брак и във въображението й живо се заредиха блажени картини на щастието, което той щеше да й донесе. Видя се след няколко седмици обект на заинтригувани погледи и възхищение на всички нови познати във Фулъртън и на завист на всяка ценена стара приятелка в Пътни — в собствена карета, с ново име на визитните си картички и разкошен венчален пръстен на ръката си.
Съдържанието на писмото вече бе известно и Джон, който единствено заради него още не бе заминал за Лондон, се готвеше да потегли.
— Е, мис Морланд — обърна се той към Катрин, която бе намерил сама в приемната, — дойдох да се сбогувам с вас.