— Е, добре, аз само исках да кажа, че като приписвате желанието на брат ми да танцува с мис Торп единствено на добротата му, ме убеждавате, че със собственото си доброжелателство превъзхождате целия останал свят.
Катрин се изчерви и възрази, така че предвижданията на джентълмена се оказаха верни. И все пак, имаше нещо в думите му, което компенсираше болезненото й смущение и това нещо дотолкова завладя съзнанието й, че за известно време светът престана да съществува, тя не чуваше и не отговаряше и почти беше забравила къде се намира. Изведнъж я стресна гласът на Изабела. Катрин вдигна поглед и видя, че тя и капитан Тилни се готвят да им подадат ръце, за да изпълнят фигурата с двете полузавъртания.
Изабела сви рамене и се усмихна. Това бе единственото обяснение за невероятната промяна в намеренията й, което можеше да се даде в момента, но за Катрин то никак не бе достатъчно и тя съвсем открито изказа изумлението си пред своя партньор.
— Не мога да си представя как е могло да се случи. Изабела така твърдо бе решила да не танцува!
— А никога ли преди Изабела не е променяла решенията си?
— О! Да, но тъй като… Пък и вашият брат! Как е могло да му дойде на ум да я покани, след като му предадохте моите думи?
— Лично мене той не ме изненадва. Изненадвам се от вашата приятелка, защото вие настоявате да изпитвам това чувство. Що се отнася до моя брат, обаче, трябва да призная, че неговото поведение в случая напълно се вмества в моите очаквания, като познавам характера му. Красотата на вашата приятелка бе явна примамка, а, как да ви кажа, вие единствена сте в състояние да разберете нейното постоянство.
— Вие се смеете, но аз ви уверявам, че Изабела е общо взето твърде постоянна.
— Всеки би трябвало да ограничи това си качество дотук. Постоянството при всички обстоятелства предполага чести прояви на твърдоглавие. Способността да преценяваш се проверява чрез подбирането на момента, когато може да се поотстъпи. И без да имам предвид точно брат си, действително мисля, че мис Торп никак не е сгрешила, като е избрала настоящия момент.
Докато не свършиха танците, двете приятелки нямаха възможност да водят доверителни разговори. Но после, докато се разхождаха из залата, хванати за ръка, Изабела обясни поведението си по следния начин:
— Не се учудвам, че се изненада, пък аз самата действително се уморих до смърт. Той е невероятно кречетало! Би било доста забавно, стига съзнанието ми да не беше заето с друго. Все пак бих дала всичко на света, за да поседя спокойно:
— Тогава защо не го направи?
— О, Господи! Би изглеждало прекалено странно, а ти знаеш как ненавиждам да се държа като чудачка. Отказвах му до последна възможност, но той твърдо продължаваше да настоява. Не можеш да си представиш как упорито ме увещаваше. Молих го да ме извини и да си намери друга партньорка, но не би, нямало да го направи, след като се бил спрял на мене, мисълта за всяка друга в залата вече му била непоносима. Той съвсем не искал просто да танцува, той желаел да бъде с мене. Боже, каква глупост! Казах му, че е избрал начин, по който много трудно би ме убедил, защото от всичко на света най-много мразя красивите приказки и комплиментите. А после… после видях, че няма да ме остави на спокойствие, докато не стана да танцувам. И освен това си помислих, че ако не го направя, мисис Хюз, която ми представи капитан Тилни, ще изтълкува зле постъпката ми. Сигурна съм, че твоят скъп брат щеше да се почувства нещастен, ако бях останала да седя цяла вечер, без да танцувам. Все пак се радвам, че всичко свърши. Съвсем се изтощих да слушам безсмислиците на Тилни, пък и той е толкова елегантен млад мъж, че забелязах как очите на всички бяха вперени в нас.
— Той наистина е много красив.
— Красив ли? Може. Предполагам, че повечето хора се възхищават от външността му, но аз ни най-малко не харесвам този тип хубост. Мразя мъжете с румено лице и тъмни очи. Все пак той никак не изглежда зле. Изумително самомнителен е, естествено. На няколко пъти го поставих на мястото му, както аз умея, нали разбираш.
Когато се видяха следващия път, младите дами имаха къде по-интересна тема за обсъждане. Получило се беше второто писмо от Джеймс Морланд, в което подробно се описваха великодушните намерения на неговия баща. Предвиждаше се едната църковна длъжност, заемана от мистър Морланд с право да се разпорежда с нея и която носеше годишен доход от четиристотин лири, да бъде предоставена на сина му веднага след навършване на необходимата възраст. Отстъпваше се немалка част от семейния доход, а не някаква жалка сума, каквато можеше да получи едното от общо десет деца. Освен това на Джеймс се гарантираше, че в бъдеще ще наследи имот, даващ най-малко още толкова приходи.