Искрено, макар и меко, мис Тилни отново изрази любезната си молба и само за няколко минути въпросът бе почти уреден, доколкото позволяваше необходимостта да се узнае и мнението във Фулъртън.
Събитията тази сутрин бяха накарали Катрин да преживее какви ли не чувства — мъчителна неизвестност, после сигурност и след това разочарование, ала сега я бе обхванало безметежно и пълно блаженство. В приповдигнато настроение, стигащо до екстаз, с мисълта за Хенри в сърцето си и с абатството Нортангър на езика си, тя забърза към къщи да пише писмото.
Мистър и мисис Морланд, като разчитаха на разумната преценка на приятелите, на които вече бяха поверили дъщеря си, не изпитаха и най-малкото съмнение, че не би могло да има нещо нередно в запознанство, завързало се пред очите им, затова още с първата поща дадоха охотно съгласието си Катрин да гостува в Глостършър. Тази благосклонност с нищо не надхвърляше предварителните надежди на Катрин, но въпреки това затвърди нейното убеждение, че няма друг човек на света, комуто да върви повече по отношение на приятели и щастие, стечение на обстоятелствата и късмет. Сякаш всичко и всички се бяха наговорили да работят в нейна полза. Благодарение на любезността на първите си приятели, семейство Алън, тя бе въведена в среда, където бе изпитала тъй много и тъй различни радости. Беше изживяла щастието да срещне взаимност във всичките си чувства и предпочитания. Усетеше ли влечение към някого или нещо, успяваше да въплъти мечтите си в реалност. Изабела щеше да й стане сестра и това правеше сигурна любовта й. Семейство Тилни, онези, на чието добро мнение за себе си най-много държеше, надминаха дори собствените й желания с този ласкаещ я план за продължаване на близкото им приятелство. Предстоеше й да бъде тяхна избрана гостенка, да прекара седмици под един покрив с човека, чието общество най-много ценеше, и отгоре на всичко това щеше да бъде покривът на едно абатство! Страстта й към старинните сгради отстъпваше единствено на страстта й към Хенри Тилни и замъците и манастирите обикновено придаваха очарование на онези й блянове, които не бяха изпълнени с неговия образ. В продължение на много седмици съкровената й мечта бе да посети и подробно да разгледа крепостния вал и централната кула на някой замък или сводестите галерии, опасващи двора на някое абатство. Тя никога не бе копняла да бъде нещо повече от обикновена посетителка, отбила се за час, тъй като всяка друга възможност й бе изглеждала почти неосъществима. И все пак, невъзможното щеше да се случи. Толкова малка бе вероятността да й се падне такъв късмет — та сградата в Нортангър можеше да бъде по-обикновена, например Нортангър Хаус, Нортангър Хол, Нортангър Плейс, Нортангър Парк, Нортангър Корт или Нортангър Котидж, а тя се оказа абатство и самата Катрин щеше да живее в нея! Всеки ден щеше да има достъп до дълги влажни коридори, тесни килии и някой порутен параклис. Тя не успяваше напълно да потисне надеждата, че там все още витаят древни легенди и ужасяващи спомени за някоя несретна злочеста монахиня.
Чудно беше, че приятелите й не изглеждаха ни най-малко опиянени от гордост заради дома си и с такова спокойствие се отнасяха към мисълта, че го притежават. Единственото обяснение можеше да бъде силата на навика да живеят в него от детинство. Те не смятаха за повод за гордост привилегията, получена по рождение. За тях техният впечатляващ дом означаваше толкова малко, колкото и впечатляващата им външност.
Много бяха въпросите, които Катрин гореше от нетърпение да зададе на мис Тилни, но бурните мисли не й позволиха добре да проследи отговорите. Така тя остана почти в неведение, че абатството Нортангър е било богат манастир по времето на Реформацията. След разрушаването си попаднало в ръцете на един от предците на семейство Тилни, а в сегашната сграда е останала запазена значителна част от старинната постройка, въпреки че останалото е било разрушено. Освен това, зданието беше разположено ниско в една долина, закътано на север и изток от извисяващи се дъбови гори.
Глава осемнадесета
Изцяло погълната от щастието си, Катрин почти не забеляза, че бяха изминали два-три дни, без да се съберат дори няколко минути, които да е прекарала с Изабела. Тя го осъзна за първи път и затъгува за разговорите си с нея една сутрин във Водната зала, докато се разхождаше с мисис Алън и нямаше нито какво да каже, нито какво да чуе. Не бяха изминали и пет минути, откакто бе зажадувала за приятелско общуване, и обектът на нейните копнежи се появи, поиска да поговори доверително с нея и я отведе да седнат.