Изабела мълчеше.
— Мила приятелко, не бива да ми се сърдиш. Не можех да предположа, че брат ти толкова се е увлякъл по мене. А освен това ние така или иначе пак ще бъдем сестри.
— О, да — изчерви се Изабела, — не е само един начинът, по който можем да станем сестри. Е, моя скъпа Катрин, както разбирам, ти твърдо си решила да отхвърлиш бедния Джон?
— Определено не мога да отговоря на неговите чувства, нито пък някога съм имала намерение да ги насърчавам.
— Щом случаят е такъв, естествено повече няма да ти досаждам. Джон бе пожелал да говоря с тебе по този въпрос и аз го сторих. Право да ти кажа, още щом прочетох писмото му, цялата работа ми се видя глупава и необмислена. Нищо добро и за двама ви не би излязло от нея. Та с какви средства ще живеете, ако се ожените? Разбира се, и ти, и той щяхте да получите по нещичко, но в днешно време семейство не се издържа с мизерни доходи. Каквото и да казват авторите на сантиментални романи, без пари си за никъде. Само се чудя как на Джон му е хрумнала подобна идея, изглежда, не е получил последното ми писмо.
— В такъв случай ти нали наистина не ме виниш, че съм извършила нещо лошо? И си убедена, че никога не съм искала да мамя брат ти и до този момент въобще не съм подозирала, че той ме харесва?
— О, що се отнася до това — със смях отвърна Изабела, — нямам претенции, че съм в състояние да определя със сигурност какви са били мислите и плановете ти в миналото. Ти най-добре си знаеш. От време на време човек се впуска в някой лек безобиден флирт и се увлича да дава по-големи надежди, отколкото би желал да оправдае. Можеш обаче да си сигурна, че аз съм последната, която би те съдила сурово. Докато човек е млад и весел, всичко това трябва да се счита за напълно в реда на нещата. Един ден мислиш едно, а на следващия — друго. Появяват се нови обстоятелства и мненията се променят.
— Но моето мнение за брат ти никога не се е променяло. То е било винаги едно и също. Ти говориш за неща, които никога не са се случвали.
— Скъпа моя Катрин — продължи Изабела, без изобщо да я слуша, — за нищо на света не бих те тласнала прибързано към годеж, преди да си наясно със собствените си чувства. Според мене, нищо не би ме оправдало, ако поискам да пожертваш цялото си щастие, за да зарадваш брат ми, просто защото е мой брат. В крайна сметка, може би без тебе той може би ще бъде не по-малко щастлив, защото хората рядко знаят какво ще им хрумне, особено младите мъже, които са така изумително непостоянни и склонни към промени. Та искам да ти кажа, защо щастието на брат ми трябва да ми е по-скъпо от щастието на моята приятелка? Знаеш, че представите ми за приятелството са доста стриктни. Преди всичко обаче, мила Катрин, недей да бързаш. Запомни от мене, че който много бърза, после съжалява. Тилни казва, че хората в нищо не се заблуждават толкова често, колкото в характера на собствените си чувства, и мисля, че е много прав. Охо, ето идва и самият той. Няма значение, впрочем, защото съм сигурна, че няма да ни забележи.
Катрин вдигна поглед и видя капитан Тилни, а докато говореше, Изабела така настойчиво се бе вторачила в него, че скоро привлече вниманието му. Той незабавно приближи и седна на мястото, което тя му посочи с канещ жест. Първите му думи стреснаха Катрин. Макар да говореше тихо, тя успя да долови:
— Значи така! Винаги охранявана, ако не лично, то от доверено лице.
— О, глупости! — отвърна Изабела със същия полушепот. — Защо говорите подобни неща? Та ако бях убедена, че е така… Вие знаете, че имам доста независим дух.
— Бих искал да имахте независимо сърце. Това за мене би било достатъчно.
— О, става въпрос за сърцето ми! Та вас какво ви интересуват сърцата? Никой от вас, мъжете, няма сърце.
— Ако нямаме сърца, то имаме очи и те ни карат достатъчно да се измъчваме.
— Така ли? Съжалявам. Съжалявам, че очите ви откриват нещо толкова отблъскващо у мене. Обръщам се на другата страна. Надявам се, че това ви удовлетворява — каза тя, обръщайки му гръб — надявам се, че сега очите ви не се измъчват.
— Напротив, даже по-силно, защото все още виждат крайчеца на един профил със свежа като пъпка кожа, което едновременно е прекалено много и прекалено малко.
Катрин чу всичко до последната дума и цветът на лицето й се промени. Не можеше да слуша повече. Беше изумена как Изабела може да търпи подобни думи. Изпълни я ревност заради брат й и тя се изправи, обяви, че трябва да се присъедини към мисис Алън и предложи да се разходят из залата. Изабела, обаче, никак не се показа склонна да приеме. Била изумително уморена, а и толкова отвратително било да се марширува напред-назад. Освен това, ако се отделяла от мястото си, щяла да пропусне да забележи сестрите си, които очаквала всеки момент. Затова скъпата й Катрин трябвало да я извини и отново да седне. Ала и Катрин можеше да бъде упорита и тъй като точно в този момент мисис Алън се приближи и предложи да си вървят, тя напусна с нея Водната зала, като остави Изабела да седи до капитан Тилни. Катрин си тръгна с доста тревожни чувства. Струваше й се, че капитан Тилни е на път да се влюби в Изабела и че приятелката й несъзнателно го насърчава. Безспорно го правеше несъзнателно, защото привързаността на Изабела към Джеймс беше неоспорима и открито призната чрез годежа й. Невъзможно беше човек да се съмнява в нейната вярност и добри намерения. И все пак, по време на целия разговор, Изабела се беше държала странно. Беше се изразявала не като познатата Изабела, беше говорила прекалено много за пари и изглеждаше твърде доволна от появата на капитан Тилни. Колко странно, че не долавяше възхищението му от нея. Катрин горещо желаеше да й намекне за това, да я накара да се държи нащрек, за да предотврати цялото страдание, което твърде оживеното й държане можеше да донесе както на капитан Тилни, така и на нейния брат.