Чувствата на Джон Торп към нея бяха комплимент, който не смекчаваше впечатлението от безразсъдството на сестра му. Катрин бе почти толкова далече от мисълта да вярва на тези чувства, колкото и от желанието те да се окажат искрени. Тя съвсем не бе забравила способността му да се заблуждава и уверенията, че й е направил предложение, а тя го насърчила, я убедиха колко непонятни за ума можеха понякога да бъдат неговите грешки. Поради тази причина нейното самолюбие не бе поласкано. Връх взе учудването. Направо смайващо беше старанието му да си въобрази, че е влюбен в нея. Изабела беше говорила за вниманието, което й оказвал, но самата Катрин никога не го беше усещала. Изабела беше казвала много неща, за които Катрин се надяваше, че бяха изречени необмислено и повече никога няма да се повторят. Приятно й беше да се уповава на това заключение, което в момента създаваше лекота и покой в душата й.
Глава деветнадесета
През следващите няколко дни, въпреки че не си позволяваше да подозира приятелката си, Катрин не се сдържа и започна внимателно да я наблюдава. Онова, което видя, не беше никак приятно. Сякаш някой бе подменил Изабела. Наистина, когато се намираха в обкръжението само на своите най-близки приятели в Едгарс Билдингс или на Пълтни Стрийт, промяната в обноските й беше тъй несъществена, че сама по себе си можеше да остане незабелязана. От време на време някакво меланхолично безразличие и онази тъй често изтъквана сега разсеяност, за която Катрин не бе чувала нищо преди, обхващаха Изабела. Това би могло само да й придаде допълнителен чар и да събуди по-сърдечен интерес към нея, ако не бяха другите, по-обезпокоителни прояви. Навън, в обществото, Изабела приемаше ухажванията на капитан Тилни със същата охота, с която той се впускаше в тях, и делеше почти поравно вниманието и усмивките си между него и Джеймс. За Катрин тази промяна беше прекалено явна, за да я отмине с безразличие. Младото момиче просто не можеше да разбере какво означава това непоследователно поведение и какво беше решила да прави приятелката й. Изабела не съзнаваше, че причинява болка, но своенравното й безразсъдство беше достигнало до степен, която не можеше да не възмути Катрин. Джеймс страдаше. Тя виждаше, че той е мрачен и напрегнат. Жената, отдала му сърцето си, нехаеше в момента за неговия душевен покой, който за Катрин си оставаше постоянна грижа. Тя се тревожеше много и за бедния капитан Тилни. Наистина, външният му вид не й харесваше, но името му бе ключ към нейното доброжелателно отношение и тя с искрено съчувствие мислеше, че наближава мигът на неговото разочарование. Макар да не се съмняваше, че правилно е дочула онези думи във Водната зала, след като размисли, Катрин изключи възможността той да знае за годежа на Изабела. Поведението му беше абсолютно несъвместимо с подобна осведоменост. Той може би ревнуваше от брат й, виждайки в негово лице съперник, а ако й се струваше, че има нещо по-дълбоко, вината сигурно беше в нейното превратно тълкуване. На Катрин й се искаше деликатно да укори Изабела, да й напомни за нейното положение и я накара да осъзнае двойната си жестокост, но не намираше нито удобен случай, нито подходящи думи. Понякога сполучваше да направи лек намек, но Изабела никога не успяваше да я разбере. В своето страдание тя се успокояваше най-вече с намерението на семейство Тилни да напусне града. Само след няколко дни заминаваха за Глостършър и отпътуването на капитан Тилни щеше най-малко да възстанови покоя в сърцата на всички, с изключение на неговото собствено. Оказа се обаче, че капитанът все още не възнамерява да се оттегля. Той нямаше да се присъедини към групата, заминаваща за Нортангър, а щеше да се задържи още в Бат. Катрин взе решение веднага, щом научи това и се обърна към Хенри Тилни за съвет. Обясни му каква мъка й причинява явното увлечение на брат му по мис Торп и го замоли да му съобщи, че тя е сгодена.