Хенри забеляза, че тя изглежда все така недоверчива и мрачна и добави:
— Наистина, Фредерик не напуска Бат с нас, но вероятно ще се задържи тук съвсем малко и може би ще отпътува няколко дни след нас. Отпускът му скоро изтича и ще трябва да се върне в полка си. И какво ще остане от тяхното запознанство? Две седмици в офицерската столова ще вдигат наздравици за Изабела Торп, а тя един месец ще се смее заедно с брат ви на страстта на бедния Тилни.
Катрин не можеше повече да се бори с обхваналото я чувство за спокойствие. Беше настъпило още по време на самия разговор и сега вече я завладя напълно. Хенри Тилни знаеше най-добре. Тя се упрекна заради прекалените си опасения и реши никога повече да не се замисля сериозно по този въпрос.
Решението й бе улеснено от поведението на Изабела при прощалната им среща. Последната вечер от престоя на Катрин в Бат семейство Торп прекараха на Пълтни Стрийт и между влюбените не се случи нищо, което да възбуди у нея безпокойство или лоши предчувствия на раздяла. Джеймс беше в отлично настроение, а Изабела — завладяващо лъчезарна. Сякаш нежността към приятелката заемаше първо място в сърцето й, но в подобен момент в това нямаше нищо осъдително. Вярно, че веднъж тя рязко възрази на любимия си, а друг път издърпа ръката си от неговата, но Катрин помнеше наставленията на Хенри и реши, че така се проявява разумната любов. Не е трудно да си представим раздялата на двете прекрасни млади дами и техните прегръдки, сълзи и обещания.
Глава двадесета
Мъчно беше на мистър и мисис Алън да се лишат от младата си приятелка, чието присъствие толкова много бяха ценили заради добротата и жизнерадостта й, а да й намират развлечение се бе превърнало в тиха радост за самите тях. Ала сърце не им даваше да пожелаят да остане, когато виждаха колко щастлива беше, че заминава с мис Тилни. Освен това, самите те щяха да прекарат само още една седмица в Бат, така че нямаше дълго да усещат отсъствието й. Мистър Алън придружи Катрин до Милсъм Стрийт, където тя трябваше да закуси и изчака да я настанят да седне сред новите й приятели, посрещнали я изключително любезно. Вълнението на момичето, че бе приета като своя в семейството, както и страхът, да не би да стори нещо не съвсем редно и да не съумее да запази доброто им мнение за себе си, бяха тъй силни, че в притеснението на първите пет минути то почти бе готово да се върне с мистър Алън на Пълтни Стрийт.
Държането на мис Тилни и усмивката на Хенри бързо я освободиха донякъде от неприятното чувство, но напрегнатостта й остана. Дори непрекъснатото внимание на самия генерал Тилни не можеше напълно да я успокои. Нещо повече, колкото и да беше абсурдно, Катрин се питаше дали не би се чувствала по-свободно, ако той не се занимаваше толкова много с нея. Загрижеността му дали се чувства удобно, несекващите подканяния да си вземе още от храната и често повтаряните опасения, че нищо от сервираното не й е по вкуса — а тя никога в живота си не бе виждала и половината от това разнообразие от ястия, поднесени на закуска — не й позволяваха дори за минута да забрави, че беше чужда в този дом. Чувстваше се напълно недостойна за подобно уважение и не знаеше с какво да се отплати. Не й стана по-спокойно, когато генералът раздразнено запита защо се бави по-големият му син, а после, когато най-накрая капитан Тилни слезе, изрази недоволството си от неговата мудност. Укорът беше отправен толкова строго, че Катрин направо онемя. Стори й се прекалено суров за подобна постъпка. Чувството й за неловкост още повече се засили, когато се оказа, че тя е основната причина за отправения упрек. Закъснението на сина възмутило бащата най-вече защото било израз на неуважение към нея. Това поставяше Катрин в доста неудобно положение и тя изпита искрено съчувствие към капитан Тилни, без да може да се надява на доброжелателно отношение от негова страна.