Капитанът изслуша баща си мълчаливо и не направи опит да се оправдава. Това потвърди страховете на Катрин, че неспокойните му мисли за Изабела вероятно са го държали дълго буден и това е истинската причина за късното му ставане. Реално, тя за първи път попадаше в една компания с него и се надяваше да разбере що за човек е. За съжаление, почти не чу гласа му, докато бащата се намираше в стаята, а дори и след това беше толкова раздразнен, че тя успя да долови единствено следните думи, прошепнати на Елинор: „Колко ще се радвам, когато всички се махнете!“
Суетнята около заминаването не беше приятна. Часовникът удари десет, докато сваляха куфарите, а според плана на генерала, по това време трябваше да са напуснали Милсъм Стрийт. Не му подадоха балтона да го облече направо, а го разгънаха удобно в кабриолета с двата коня, в който той щеше да пътува със сина си. Средната седалка на каретата не беше издърпана, въпреки че в нея щяха да се возят трима души и прислужничката на дъщеря му така беше затрупала купето с пакети, че за мис Морланд не бе останало място да седне. На генерала, подал ръка на Катрин да се качи, това опасение подейства тъй силно, че собствената й нова кутия с писмени принадлежности щеше да бъде изхвърлена от него на улицата, ако тя с известни усилия не беше успяла да я спаси. Най-накрая вратата на каретата с трите млади момичета се затвори и те потеглиха с умерения темп, с който породистите, добре охранени коне на един джентълмен обикновено изминават тридесет мили, колкото беше разстоянието от Бат до Нортангър, с предвидена по средата почивка. Щом излязоха от портата, настроението на Катрин се оживи, защото тя не се стесняваше в присъствието на мис Тилни. Изпълнена с интерес към напълно непознатия й маршрут, към Абатството в края му и следващия ги кабриолет, тя без съжаление хвърли последен поглед към Бат, с чувството, че пътните жалони направо бягат пред очите й. Последва отегчението от двучасовия престой в странноприемницата „Малка Франция“, за да си починат конете, където човек нямаше какво да прави, освен да яде, без да е гладен, и да се разхожда безцелно, без да има какво да види. Възхищението й от изискания начин, по който пътуваха, от елегантната карета с четирите коня, от ездачите на предната двойка, облечени в красиви ливреи, които така ритмично се повдигаха в стремената и от многобройните съпровождащи ги мъже, яхнали породисти жребци, малко понамаля под въздействието на последвалите неудобства. Чакането никак не би й тежало, ако се чувстваше щастлива сред спътниците си. Ала генерал Тилни, иначе толкова чаровен мъж, изглежда винаги потискаше настроението у децата си и освен него друг почти не отронваше дума. Като виждаше това, както и недоволството на генерала от всичко, което предлагаха в странноприемницата и раздразнително сприхавото му отношение към сервитьорите, Катрин с всяка минута се изпълваше с все по-голямо страхопочитание към него. Двата часа започнаха да й се струват четири. Най-сетне бе дадено облекчителното нареждане да потеглят, с което дойде и голямата изненада за Катрин. Генералът й предложи през останалата част от пътуването да се вози на неговото място в кабриолета на сина му, тъй като денят бил прекрасен и той много би желал тя да разгледа местността колкото е възможно по-добре.
Катрин поруменя при споменаването на тази идея, защото си спомни мнението на мистър Алън за пътуването в открити карети с млади мъже. Първата й мисъл бе да откаже, но, като размисли, у нея надделя уважението към преценката на генерал Тилни. Той не би могъл да й предложи нещо непристойно. Затова само след няколко минути тя се озова, невероятно щастлива, седнала редом с Хенри в кабриолета. Трябваше да се повози съвсем малко, за да се убеди, че двуколката е най-прекрасната кола на света. Нямаше спор, че в движението на каретата с четирите коня се усещаше някакво величие, но тя бе тежка и създаваше главоболия. Катрин не можеше да забрави лесно двата часа, които бяха престояли в „Малка Франция“. За кабриолета половината от това време би се оказало достатъчно. Впрегнатите в него пъргави коне изглеждаха готови да препуснат напред толкова устремено, че биха задминали с лекота каретата само за половин минута, ако генерал Тилни не беше решил, че тя трябва да се движи отпред. Не бяха само конете, които определяха достойнствата на кабриолета. Хенри караше много умело и спокойно, без да всява никакъв смут, без да се перчи пред нея и без да ругае жребците. Колко огромна беше разликата между него и единствения господин, с когото бе в състояние да го сравни, защото друг не бе я возил. А и колко добре му стоеше шапката, какво усещане за вкус и достойнство създаваше кройката на балтона му с множество къси пелерини! Тя не се съмняваше, че да бъде возена от мистър Тинли в кабриолет беше най-голямото щастие на земята, което отстъпваше само на радостта да танцуват заедно. Освен всичко друго, Катрин се наслаждаваше на удоволствието да слуша похвални думи за себе си и искрената му благодарност за добрината й да гостува на сестра му. Той й каза, че оценява това като истинско приятелство, пораждащо искрена признателност. Житейските обстоятелства около сестра му, обясни Хенри, не се бяха стекли твърде щастливо. Тя нямала никаква женска компания, а по време на честите отсъствия на баща им оставала направо сама.