— Но как така? — запита Катрин. — Вие не живеете ли с нея?
— Нортангър е само наполовина мой дом. Поддържам домакинство в Удстън, където имам собствена къща. Това е почти на двадесет мили разстояние от бащиното ми жилище, но се налага да прекарвам там част от времето си.
— Навярно това е доста тежко за вас.
— Винаги ми е тежко да изоставям Елинор.
— Да, но освен че сте силно привързан към нея, навярно много обичате и самото абатство. След като сте свикнали да живеете в абатство, обикновеният пасторски дом сигурно никак не ви допада.
Той се усмихна и каза:
— Изградили сте си доста привлекателна представата за Абатството.
— Естествено. То не е ли прекрасна старинна сграда, подобна на тези, за които четем в романите?
— А вие готова ли сте да се сблъскате с всички ужаси, които могат да ви се случат в здание като онова, за което четем в романите? Има ли в сърцето ви достатъчно храброст и здрави нерви за тайните входове, скрити зад отместващи се дървени ламперии и разтварящи се гоблени?
— Какво говорите, не мисля, че бих се уплашила лесно от подобни неща в къща, пълна с много хора. А и сградата никога не е била оставяна необитавана и пустееща в продължение на дълги години и семейството не се е връщало ненадейно, без да предупреди никого, както се случва в романите.
— Така е, не ще и дума. Няма да ни се налага с мъка да налучкваме пътя към някоя зала, осветена слабо единствено от тлеещата жарава на догарящите в огнището дървета. Нито ще трябва да си приспособяваме легла на пода в стая без прозорци, врати и мебели. Трябва обаче да сте наясно, че когато млада дама (независимо по какъв начин) попадне под покрива на подобно здание, винаги я настаняват отделно от семейството. И докато те уютно се разполагат в своя край на дома, престарялата икономка Дороти с неприветлив вид я повежда нагоре по странична стълба, после преминават през множество мрачни коридори и достигат до стая, която никой не е ползвал, откакто преди около двадесет години в нея е умрял някакъв братовчед или друг родственик. Можете ли да издържите на подобен ритуал? Няма ли във вашето съзнание да се родят тежки предчувствия, когато се озовете в такава мрачна стая, прекалено огромна и с твърде висок таван, ако цялото това безмерно пространство се осветява от слабите лъчи на една-единствена лампа? Ами ако стените са покрити с гоблени, изобразяващи фигури в естествена големина, а леглото, с тъмнозелени завеси или пурпурен балдахин, наподобява катафалка. Няма ли да трепне сърцето ви?
— О, не, сигурна съм, че няма да ми се случи подобно нещо.
— Няма ли да разглеждате със страх мебелите във вашата стая? И какво ще откриете? Липсва маса, липсват кана и леген за измиване, няма гардероб, няма скрин, само в единия край може би ще откриете останки от счупена лютня, а в другия — тежка ракла, която не може да се отвори по никакъв начин. А над камината ще виси портрет на красив мъж във военна униформа, чиито черти така необяснимо ще ви поразят, че няма да можете да откъснете поглед от него. Междувременно, Дороти, не по-малко странна от собствената ви външност, ще се вторачва силно развълнувана във вас и ще направи някакви неразбираеми намеци. Нещо повече, за да повдигне вашия дух, тя ще ви подскаже, че стаята ви се намира в онази част на Абатството, където броди призрак и ще ви увери, че оттук никой в къщата не би могъл да чуе вика ви. След тази заключителна, стопляща сърцето забележка, тя ще се поклони и ще се оттегли. Вие ще се вслушате в шума на заглъхващите й стъпки, докато ехото им не отзвучи, а после, когато храбростта ще започне да ви напуска, ще се опитвате да заключите вратата, но ще откриете, със засилваща се тревога, че няма ключалка.