— О, мистър Тилни, та това е ужасно! Направо като в роман! Но такова нещо положително не може да ми се случи. Сигурна съм, че вашата икономка не се казва Дороти. Е, а после какво става?
— Вероятно през първата нощ няма да се случи нищо, което още повече да засили вашия дълбок смут. След като превъзмогнете непреодолимия си ужас от приготвеното ви ложе, ще си легнете да поспите няколко часа неспокоен сън. Ала на втората или най-късно на третата нощ след вашето пристигане ще се разрази страховита буря. По околните планини ще се сипят гръмотевици, чиито грохот сякаш ще разтърсва зданието до основи, а когато заедно с тях задуха ураганният вятър, вероятно ще ви се стори, че сте съзряла под светлината на светещата лампа как една част от гоблена се люлее по-силно от останалите. Естествено, вие не ще можете да потиснете любопитството си, когато моментът е тъй подходящ да го удовлетворите. Веднага ще станете от леглото, ще наметнете пеньоара си и ще тръгнете да проверите каква е тази мистерия. Не след дълго търсене ще откриете разрез в гоблена, направен тъй умело, че да не се забелязва и след най-внимателно вглеждане щом го разтворите, пред вас ще се изпречи врата, затворена единствено с тежки резета и катинар, с които вие ще се справите с малки усилия, и с лампата в ръка ще преминете оттатък в малка сводеста зала.
— В никакъв случай! Бих била прекалено изплашена да го направя!
— Как? Даже след като Дороти ви е дала да разберете, че съществува таен подземен ход между вашата стая и параклиса „Свети Антоний“, отдалечен едва на две мили? И вие бихте се отказала от толкова достъпно приключение? Не, не, вие ще влезете в тази малка сводеста зала, ще минете през нея, ще се озовете в още няколко стаи, без погледът ви да съзре нещо забележително. Само може би някъде ще зърнете кама, другаде — няколко капки кръв, на трето място — останки от уреди за изтезание. Но тъй като все пак нищо от това не излиза от рамките на обичайното, а вашата лампа е на път да изгасне, ще се отправите обратно към стаята си. Когато обаче отново се озовете в малката сводеста зала, огромен старинен шкаф от абаносово дърво, инкрустирано със злато, ще привлече погледа ви. Първия път не сте го забелязали, макар много старателно да сте разгледали мебелите. Тласкана от неудържимо предчувствие, вие нетърпеливо ще приближите към него, ще отворите сгъваемите му врати и ще претърсите всяко чекмедже. Отначало няма да откриете нищо съществено, освен скрито съкровище, състоящо се от грамадно количество диаманти. Ала накрая ще докоснете скритата пружина и ще отворите вътрешното отделение, в което ще има свитък хартия. Ще го сграбчите и ще видите, че държите страници от някакъв ръкопис. Със скъпоценното съкровище в ръце бързо ще се върнете в стаята си, но едва ще успеете с мъка да разчетете: „О, който и да си ти, в чиито ръце попаднат тези записки на злочестата Матилда…“ и вашата лампа ще угасне и около вас ще настъпи пълна тъмнина.
— О, не, не, не говорете така. Все пак, кажете какво става по-нататък.
Но Хенри, твърде развеселен от интереса, който бе възбудил, не беше в състояние да продължи. Не беше по силите му да поддържа сериозния драматизъм нито на темата, нито на тона си, затова помоли спътницата си да продължи неволите на Матилда като използува собствената си фантазия. Катрин се опомни, засрами се, че така се бе увлякла и започна искрено да го уверява, че е завладял вниманието й, без да й вдъхне и най-малкото опасение, че ще се сблъска с описаното от него. Та тя беше сигурна, че мис Тилни никога не би я настанила в подобна стая, затова изобщо не се страхуваше.
Тъй като краят на пътуването наближаваше, нетърпението й да види Абатството, което я бе напуснало за известно време, докато Хенри разговаряше на съвсем различни теми, отново я овладя с пълна сила. След всеки завой по пътя Катрин очакваше с благоговейно вълнение да се разкрие гледката на масивни стени от сив камък, издигащи се сред гора от стари дъбове и на високи прозорци в готически стил, по които последните слънчеви лъчи играят в зашеметяващо великолепие. Зданието обаче бе разположено толкова ниско, че Катрин не забеляза дори едничък старинен комин, преди да осъзнае, че прекосява голямата порта на централния вход и навлиза в територията на самото абатство Нортангър.