Смесеното със страх любопитство на Катрин нарастваше с всеки момент. Тя сграбчи с треперещи ръце скобата на ключалката, твърдо решила с цената на всякакъв риск да разбере какво има вътре. Много трудно, сякаш нещо се съпротивляваше на усилията й, тя повдигна капака няколко инча, но точно в този момент неочаквано почукване на вратата я накара стреснато да го пусне и той хлопна с ужасен трясък. Ненавременната натрапница бе прислужничката на мис Тилни, изпратена от господарката си да помогне на мис Морланд. Катрин незабавно я отпрати, но случката я накара да се опомни и да осъзнае какво трябва да върши. Това я принуди, въпреки нетърпеливото желание да разгадае мистерията, да започне да се облича, без да се бави повече. Приготвяше се мудно, защото мислите и погледът й бяха все така устремени към предмета, който не можеше да не предизвиква интерес и тревога. Въпреки че не посмя да загуби дори миг за втори опит да отвори раклата, не успя и да се реши да се отдалечи на повече от няколко крачки от нея. Накрая, след като пъхна ръката си в единия ръкав на роклята и тоалетът й сякаш бе почти завършен, тя реши, че спокойно може да удовлетвори нетърпеливото си любопитство. Несъмнено можеше да отдели един миг на това начинание. Младата дама имаше намерение да вложи цялата си сила и ако някакво свръхестествено средство не държеше капака, той трябваше да се отвори. В такова настроение тя се втурна напред и увереността й не я подведе. Благодарение на упоритото си усилие отвори капака, но пред изумения й поглед се разкри гледката на бяла памучна покривка за легло, старателно сгъната в единия ъгъл на раклата. Вътре нямаше нищо друго!
Беше се вторачила в покривката, пламнала от изненада, когато мис Тилни, нетърпелива да се увери, че приятелката й е готова, влезе в стаята. Освен надигащата се вълна от изгарящо неудобство, че в продължение на няколко минути е хранила абсурдни очаквания, Катрин изпита и срам, че са я намерили да рови където не трябва.
— Особена е тази старинна ракла, нали? — каза мис Тилни, докато Катрин бързо затваряше капака и се обръщаше към огледалото. — Невъзможно е да се каже колко поколения е надживяла. Не зная защо навремето са я поставили в тази стая, но не исках да я местя, защото мислех, че понякога може да се окаже полезна и в нея да се държат шапки и бонета. Най-лошото е, че е толкова тежка, та трудно се отваря. В този ъгъл обаче поне не пречи.
Катрин нямаше време за отговор, защото с трескава бързина се обливаше в руменина, закопчаваше роклята си и се заричаше да се държи разумно. Мис Тилни внимателно намекна, че се опасява да не закъснеят и след половин минута те изтичаха надолу по стълбата, обхванати от не съвсем безпочвена тревога, защото генерал Тилни крачеше из гостната с часовник в ръка и в мига на тяхното появяване яростно удари звънеца и нареди:
— Вечерята да бъде сервирана незабавно!
Катрин потрепери от резкостта, с която той проговори и остана да седи бледа и притаила дъх. Беше в много потиснато настроение, безпокоеше се за децата на генерала и ненавиждаше старите ракли. След като я погледна, генералът възвърна учтивостта си и през останалото време мъмреше дъщеря си, че така глупаво е накарала хубавата си приятелка да бърза, та не може дори дъх да си поеме, при това без ни най-малко да е нужно. На Катрин бе безкрайно трудно да преодолее двойното си притеснение, че е навлякла тази неприятност на приятелката си и че самата тя се бе държала като малка глупачка. Чак когато всички щастливо се настаниха около масата за вечеря, самодоволните усмивки на генерала и собственият й добър апетит я успокоиха. Залата за вечеря бе внушителна. Размерите й съответствуваха на официалната гостна, която бе много по-голяма от използваната за всекидневни нужди. Стилът на подредбата й издаваше лукс и разточителство, което неизкушеният поглед на Катрин почти не долови. Просторността на помещението и големият брой на прислугата бяха едва ли не единственото, забелязано от нея. Катрин се възхити на глас от обширната зала и генералът с много благосклонно изражение се съгласи, че размерите на тази стая не са никак лоши. Освен това призна, че макар, както и повечето хора, да не се интересува от подобни въпроси, той наистина смята умерено голямата трапезария за част от житейските потребности. Предполагал, все пак, че „тя е свикнала с много по-обширните помещения в къщата на мистър Алън?“