— Нищо подобно — искрено увери Катрин, — салонът за вечеря на семейство Алън е почти наполовина по-малък.
През целия се живот тя не бе виждала толкова огромна стая. Доброто настроение на генерала още повече се повиши. Е, щом той самият разполагал с подобни помещения, би било безсмислено да не ги използва, но честна дума, бил убеден, че вероятно една два пъти по-малка стая предлага повече уют. Той не се съмнявал, че домът на семейство Алън имал точно онези практични размери, които позволявали да се живее щастливо и удобно.
Вечерята премина без други сътресения, но случеше ли се генерал Тилни да излезе, ставаше доста по-весело. Само в негово присъствие Катрин усещаше съвсем лека умора от пътуването, но дори в моменти на вялост и потиснатост у нея надделяваше някакво неопределено чувство за щастие и тя се сещаше за приятелите си в Бат без ни най-малкото желание да бъде с тях.
През нощта се разрази буря. Вятърът ту се бе усилвал, ту бе стихвал през целия следобед и когато дойде време компанията да се разотива, духаше яростен вятър и се лееше пороен дъжд. Докато пресичаше преддверието, Катрин се вслуша с трепетен страх във воя на урагана, а след като чу бясното плющене по стените на старинното здание и яростното хлопване на далечна врата под силата на див напор, тя за първи път почувства, че наистина се намира в абатство. Да, това бяха характерни звуци. Те й припомняха за безкрайните и един от друг по-страховити епизоди и ужасяващи сцени, на които подобни сгради са били свидетели по време на такива бури. Катрин от все сърце се зарадва на щастливите обстоятелства, при които бе попаднала сред тези внушителни стени. Самата тя нямаше нужда да се страхува от среднощни убийци или пияни настойчиви ухажори. Хенри положително се бе пошегувал с разказа си тази сутрин. Домът, в който гостуваше, беше обзаведен уютно и защитен, така че не я грозяха тайни капани и нямаше от какво да пострада. Можеше да се прибере в спалнята си с такова чувство на сигурност, сякаш това беше собствената й стая във Фулъртън. С тези мисли тя укрепваше силата на духа си, докато се изкачваше по стълбите и успя да влезе в стаята си с достатъчно кураж в сърцето, особено след като забеляза, че спалнята на мис Тилни се намира през две врати от нейната. Веселите пламъци на горящите в камината дърва незабавно спомогнаха да се оправи настроението й. „Колко е хубаво, каза си тя, докато приближаваше към решетката, да намериш огъня вече запален, вместо да се налага да чакаш трепереща от студ, докато цялото семейство си легне. Колко много бедни момичета е трябвало да понасят това, а после уплашено да се стряскат, когато накрая преданата стара прислужница влезе с наръч дърва. Колко съм щастлива, че Нортангър е такъв, какъвто е. Ако беше като някои други места, не съм сигурна, че в нощ като тази щях да съумея да проявя сърцатост, но сега, без съмнение, няма от какво да се тревожа.“
Катрин огледа стаята. Завесите на прозорците сякаш се движеха. Тя прецени, че това би могло да се дължи единствено на силата на вятъра, преминаващ пред пролуките на капаците. Пристъпи смело напред, за да се убеди, че не греши, като безгрижно си тананикаше някаква мелодия. Надникна смело зад всяка завеса, но не видя по ниските первази на прозорците нещо, което би могло да я уплаши и като постави ръка на капаците, окончателно се увери, че вятърът духа много силно и цялата природа се бунтува. Приключила с тази проверка, тя хвърли бегъл поглед към старата ракла. Катрин презираше безпочвените страхове, породени от безсмислени фантазии, и започна с най-блажено безразличие да се готви за сън. Повтаряше си, че трябва да действа спокойно, без да бърза и без да я е грижа дали е последната, която още не спи. Няма смисъл да разпалва огъня отново. Това би я представило да изглежда като страхливка, която, свила се в леглото, копнее за защитата на светлите отблясъци. Така че огънят загасна и Катрин, прекарала почти един час в приготовления, тъкмо мислеше да се пъхне в леглото, когато хвърли последен поглед из стаята и бе зашеметена от гледката на висок старомоден черен шкаф, който изобщо не бе привлякъл вниманието й до тогава, макар да се намираше на биещо на очи място. В съзнанието й незабавно нахлуха думите на Хенри и описаният от него шкаф от абаносово дърво, който в началото щял да убегне от полезрението й. Въпреки че реално това би могло да не означава нищо, съвпадението определено бе твърде поразително. Тя взе свещта и внимателно огледа шкафа. Не беше точно абаносово дърво, инкрустирано със злато, но все пак бе лакирано с японски лак, черен и жълт — изключително красив, и в светлината на пламъка жълтото създаваше непреодолимо впечатление, че е злато. Ключът бе на вратата и Катрин бе обзета от странното хрумване да погледне какво има вътре. Тя ни най-малко не очакваше да намери нещо, но всичко бе толкова странно след казаното от Хенри. Накратко, сън нямаше да я улови, докато не прегледаше шкафа. И тя постави най-внимателно свещта върху един стол, сграбчи ключа със силно трепереща ръка и се опита да го превърти, но той не се поддаде, въпреки че тя вложи цялата си сила. Разтревожена, но не и обезсърчена, тя опита в другата посока. Щракна някакво резе и тя реши, че е успяла. Но тук ставаше нещо много тайнствено — вратата все така не можеше да се помести. Катрин спря за миг, задъхана и смаяна. Вятърът ревеше в комина, поройният дъжд силно удряше по прозорците и сякаш всичко говореше за ужасното положение, в което бе изпаднала. Да се оттегли в леглото обаче, незадоволила своето любопитство, би било безсмислено. Тя не би могла да заспи със съзнанието, че в непосредствена близост до нея се намира тъй тайнствено затворен шкаф. Отново се залови за ключа и няколко мига го въртя във всички посоки с решителна бързина, породена от последни отчаяни усилия. Изведнъж вратата се поддаде. Сърцето на Катрин подскочи от възторг при тази победа и след като разтвори и двете сгъваеми врати, като резетата на втората имаха много по-просто устройство от това на ключалката, пред погледа й, който не можеше да различи нищо необичайно, се разкри все пак гледката на две редици малки чекмеджета, под и над тях по-големи, а в средата имаше малка вратичка, също затворена с ключалка, чиито ключ бе в нея. Вероятно това бе важното отделение.