Сърцето на Катрин биеше лудо, но смелостта не й изневери. Надеждата караше страните й да пламтят, а очите и щяха да изхвръкнат от любопитство, когато пръстите й сграбчиха дръжката на едно от чекмеджетата и го издърпаха. То бе съвършено празно. С позатихнало безпокойство и засилено нетърпение тя издърпа второ, трето, четвърто чекмедже — всичките бяха еднакво празни. Не остана непретърсено нито едно, но никъде нищо не бе намерено. Катрин доста бе чела за изкуството да се крият съкровища, възможността за двойни стени не се бе изплъзнала от съзнанието й и тя с изострено трескаво внимание опипа всяко едно чекмедже, ала напразно. Неизследвано остана единствено мястото в средата. Катрин помисли, че макар от самото начало да не си бе представяла, че може да намери нещо в която и да е част от шкафа и изобщо не бе разочарована от липсата си на късмет до тук, но би било глупаво да не провери старателно всичко, щом веднъж се е заела с тази работа. Трябваше й малко време, преди да успее да отключи вратичката. Отново срещна същата трудност, както и с външната ключалка, ала накрая я отвори. Търсенето не се оказа напразно, както и досега. Зоркият й поглед попадна мигновено върху свитък хартия, закътан вътре в най-далечния край на отделението, очевидно с цел да бъде скрит. Чувствата й бяха неописуеми. Сърцето й пърхаше, коленете трепереха, страните пребледняха. С несигурна ръка тя сграбчи скъпоценния ръкопис, тъй като половин поглед й бе достатъчен да се увери, че има нещо написано и докато си даваше сметка, изпълнена с бурни чувства, че това е поразителен пример за сбъдналите си предсказания на Хенри, тя твърдо реши, че незабавно трябва да прочете всеки ред, преди да се опита да заспи.