Върнаха се отново в преддверието, за да се изкачат по главната стълба и да се полюбуват на красотата на дървото и орнаментите на богатата резба по него. На горната площадка завиха в посока, обратна на коридора, в който се намираше стаята на Катрин и не след дълго вече вървяха по друг коридор на същия етаж, но по-дълъг и по-широк. Катрин последователно бе въведена в три спални, всяка една с будоар и обзаведена с разточителен разкош. Тези апартаменти бяха подредени с всичко, което парите и вкусът можеха да направят за удобството и изискаността им. Ала тъй като мебелите бяха купувани през последните пет години, стаите притежаваха всичко, което можеше да достави съвършено удоволствие на повечето хора и абсолютно нищо, което би задоволило Катрин. Докато разглеждаха последния апартамент, генералът, след като небрежно спомена няколко имена на изтъкнати личности, оказали му честта да го посетят, се обърна с усмихнато изражение към Катрин и изрази смелата си надежда, че едни от първите бъдещи гости биха могли да бъдат „нашите приятели от Фулъртън“. Неочакваният комплимент стигна до сърцето на Катрин и тя дълбоко съжали, че не можеше да има добро мнение за човека, който бе тъй благосклонен към самата нея и изпълнен с любезност към цялото й семейство.
В края на коридора имаше плъзгащи се врати. Мис Тилни избърза напред, разтвори ги и тъкмо се готвеше да направи същото с първата врата вдясно, когато генералът пристъпи към нея и я повика да се връща припряно и, както се стори на Катрин, доста ядосано. Къде отивала? И какво още имало да се гледа? Не е ли видяла мис Морланд всичко, което заслужава нейното внимание? И не й ли идва на ум, че приятелката й с удоволствие би се подкрепила с лека закуска след толкова много ходене? Мис Тилни веднага се дръпна назад. Тежките врати се затвориха пред покрусената Катрин, която бе успяла за момент да зърне зад тях по-тесен сводест коридор, нови многобройни изходи и подобие на виеща се стълба, и смяташе, че най-после е достигнала до нещо, заслужаващо нейното внимание. Докато с неохота крачеше обратно, тя чувстваше, че би предпочела да й позволят да разгледа този край на зданието, вместо да й показват цялото изящество на всичко останало в него. Очевидното нежелание на генерала да я допусне дотам допълнително разпалваше интереса й. Определено имаше нещо, което искаха да скрият от нея. Въображението й в последно време бе попрехвърлило границите веднъж-дваж, но в този случай бе изключено да я подвежда. И това, което криеха от нея, сякаш се разкри в краткото изречение, отронено от мис Тилни, докато слизаха надолу по стълбите на известно разстояние след генерала: „Щях да ви заведа в някогашната стая на мама… стаята, където тя почина.“ Това бяха думите й, но макар и кратки, на Катрин те говореха колкото цели страници обяснения. Не беше никак чудно, че генералът избягваше да гледа предметите в онази стая, стая, в която вероятно никога не бе влизал след разигралата се ужасяваща сцена, донесла на измъчената му жена покой, а на него — мъките на виновната съвест.